euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

Лидерите на страните-членки на ЕС се събират днес на извънредна среща, за да намерят общо решение на проблема с трагичната смърт на хиляди емигранти и бежанци в Средиземно море. Повод за срещата е поредният трагичен инцидент миналия уикенд, при който загинаха близо 800 души в опит да избягат от войните и хаоса в Африка и Близкия изток, и да потърсят по-добър живот в Европа. Някак неусетно обаче, пет години от началото на Арабската пролет, Европа е изправена пред дилемата на Тони Блеър. 

Един от основните акценти в автобиографичната книга на бившия британски премиер Тони Блеър "Едно пътуване" е решението му през 2003-а година Великобритания да се включи в коалицията на желаещите за сваляне на Саддам Хюсеин от власт. Въпреки че до ден-днешен защитава решението си като правилно, Тони Блеър, който беше министър-председател на Обединеното кралство 10 години, признава, че не е очаквал какъв кошмар ще отключи падането на Саддам Хюсеин. Нещо повече, той казва, че е подценявал ролята на "Ал Кайда" и Иран в дестабилизирането на страната, която до ден-днешен не може да се възстанови, а коалицията на желаещите постепенно се изтегля дори и от гражданските си мисии. В книгата си г-н Блеър много подробно описва всички аспекти преди да вземе решението, като основната му теза е, че въпреки сектантските войни, бездържавността, бедността и хаоса, все пак светът е едно по-добро място без диктатор като Саддам. 

Ирак е един от най-болезнените уроци от свалянето на диктатури. При еднолично управление на практика няма държава. Всичко зависи от волята на диктатора. Когато той си тръгне без да е оставил стабилен наследник, държавата се разпада. Необходими са десетилетия и огромни усилия, често с външна помощ, за да може държавата да бъде изградена наново. Някъде, където все пак има история на държавна култура, това е успешно, другаде обаче, опитите постоянно се провалят и отварят нови и нови проблеми, за които развитият свят се оказва не само неподготвен, но и неприятно изненадан. И проблемът не е само логистичен - няма институции, дайте да създадем. Проблемът често е културен, а част от него са и силни религиозни течения. 

Примерите около Европа са много. В петък, два дена преди нещастието на няколко десетки километра от либийския бряг, италианският премиер Матео Ренци казва в интервю за The Washington Post нещо, което показва, че дилемата на Тони Блеър вече е достигнала съзнанието на някои европейски политици. "Ако решите да отстраните диктатор - а той [става дума за свалянето на Муамар Кадафи] беше ужасен диктатор - трябва да помислите, стъпка по стъпка, какви институционални структури ще останат". По време на Арабската пролет често критикувахме Европа, но и развития свят като цяло, че подкрепя диктатури и сключва изгодни сделки с диктатори. Това се чува и днес по отношение на Владимир Путин и търговските отношения на режима му с най-влиятелните страни-членки на ЕС. Обвинението най-често е, че с подобни сделки ЕС продава основните си ценности. 

Прави са европейските лидери като казват, че няма просто, нито пък безболезнено решение на проблема, в следствие на който притокът на бежанци и емигранти към Европа постоянно се увеличава и то от всички страни, но основно през Средиземно море и Турция. Много е важно обаче, когато се търси най-доброто възможно решение, да се направи точна диагноза. А тя е, че случващото се в Средиземно море и корените на проблема са резултат от липсата на обща външна политика на ЕС. Съюзът работеше със страните от непосредственото си съседство чрез сравнително младата си Политика на съседство, която в момента се преразглежда [на английски език] и през юни трябва да се вземе решение дали и как да бъде променена. Тя се състоеше основно в отпускането на финансова помощ за неправителствени организации и за посяване на семето на демократичността. След Арабската пролет тази политика изглежда напълно провалена, но на нея може да се погледне и от друг ъгъл, като се допусне, че тя също е имала принос за събуждането на желание за откъсване от тиранията.

Проблемът е обаче, че независимо кое е правилното, ЕС не съумя да бъде единен в анализа и подхода си към последствията. Точно това Матео Ренци критикува в интервюто си за The Washington Post, като припомня, че самостоятелната акция на Франция, започната от бившия президент Никола Саркози, и ролята на Катар за свалянето на Кадафи са оставили хуманитарна криза след себе си. И всъщност именно прибързаното решение на една отделна страна-членка, към която после се присъединиха още, но без общо решение на ЕС, е в основата на проблема. Много често подобни едностранни решения са провокирани от необходимостта да се откликне на конкретни вътрешнополитически проблеми, само че последствията се търпят от други. Затова е изключително важно най-сетне да се сложи край на подобни практики. 

Кризата в еврозоната разкри, че самостоятелните действия на отделни държави в условия на дълбока взаимна обвързаност на икономиките във валутния блок са вредни и безотговорни спрямо останалите. Това е и причината, заради която през последните пет години беше осъществена огромна крачка напред в задълбочаването на интеграцията в зоната на общата валута. Очевидно е, че е назрял моментът за подобна стъпка и по отношение на външната политика. Действията на една страна-членка, водени от тесен национален интерес или, по-лошо, от състезание с популисти, често се оказват с последствия, които надскачат истинския национален интерес. Затова, когато става дума за конфликти не бива да е водещ националният интерес, а общоевропейският, най-малкото защото и националният е застрашен, когато под заплаха е общоевропейският. 

Разликата между кризата в еврозоната и тази в Средиземно море обаче се измерва в човешки животи. Икономическата и финансовата криза доведе до масово обедняване и висока безработица. Липсата на обща външна политика води до огромен скок в броя на хората, намерили смъртта си на път към сигурност и перспектива. Затова е наложително ЕС да спре да храни егото на популистите, като се поддава на техните кухи твърдения за отнет национален суверенитет. Националният суверенитет ще бъде много по-добре опазен чрез общите усилия на 28-те страни-членки. А и както показват фактите, националният суверенитет предимно страда от липсата на общоевропейско решение и то в най-засегнатите от емигрантските потоци държави - тези, които са на фронтовата линия - Малта, Гърция и Италия и тези, които са най-честата дестинация за настаняване - Германия и Швеция. Оценките на експертите показват, че само първите месеци на 2015-а година ще изпреварят цялата 2014-а година по брой жертви на трафикантите на хора в Средиземноморието.

Днешната среща на върха трябва да бъде използвана, за да се постави началото на цялостно преосмисляне на досегашните практики. Лидерите на страните-членки трябва да се договорят да спрат да предприемат едностранни външнополитически действия без да са се консултирали с останалите за евентуалните последствия и как те да бъдат посрещнати. Това не бива да става и без комуникация с международните организации и водещите външнополитически партньори на ЕС. През март министрите на външните работи обсъждаха проблема с емиграцията за първи път от десет години насам, сякаш през тези десет години не е имало вълни от бежанци и емигранти. ЕС се хвали, че е най-големият донор на финансова помощ за конфликтни и бедни райони. Очевидно е, че това не е донесло желаните външнополитически резултати. Или парите са малко, или не се изразходват по подходящ начин. 

Лидерите се очаква днес да се договорят около необходимостта да се засилят дипломатическите действия за изкореняване на проблемите, водещи до емиграция - конфликти, бедност и нарушения на човешките права. Това е подходящ момент да се обсъди обединяване на усилията и повече единност в решенията. В противен случай ще се трупат още смърти на сметката на ЕС и неговата външнополитическа раздробеност. Дилемата на Тони Блеър е дълбока и тежка. Отговор не може да й се намери на само една среща на върха. Тя се нуждае от задълбочени и широки дебати, включващи и глобалните партньори на Съюза. Но все пак, водещото в дилемата на Блеър е, че той е напълно убеден, че диктатурите са нещо лошо. Това изцяло съвпада с европейската ценностна система. Остава само да се намери и точният подход.