Вацлав Клаус, ЕС и илюзиите на миналото, настоящето и бъдещето
Аделина Марини, April 3, 2012
Не съм и предполагала, че ще се окажа в един клуб с чешкия президент Вацлав Клаус, за когото доскоро знаех, че не просто е евроскептик, а е пръта в колелата на уникалния проект "Европейски съюз", че изправи на нокти целия съюз, когато остана последен да ратифицира Лисабонския договор, отнел близо десетилетна енергия на ЕС, човекът, който едва ли не тропа с крак и отказва постоянно всякакви европейски инициативи. Последният такъв отказ беше присъединяването към фискалния пакт (нов договор за фискална дисциплина, който беше подписан от 25 страни-членки на ЕС, без Великобритания и Чехия).
Преди два месеца обаче установих, че си задавам много въпроси за това накъде е тръгнал съюзът, какво искаме от него, как се възприемаме в него, какво ни носи той, какво беше за нас досега и т.н. Тези въпроси изкристализираха в текст, който беше провокиран от ситуацията в еврозоната и ЕС като цяло и търсенето на спасение, решение, визия за бъдещето. Надали сме очаквали, че след 10 години писане на конституция, сведена до поредния договор (Лисабон), ще ни се наложи толкова скоро отново да си представяме общото ни бъдеще заедно.
Така, както си разсъждавах, наблюдавайки процесите в ЕС отблизо, получих предложение, на което не можех да откажа. Мой колега, който също е и издател (Калин Манолов, издателска къща МаК) ми се обади и ми предложи да представя на предпремиера книгата на Вацлав Клаус "Евроинтеграция без илюзии". 
Невероятен шанс, казах си, защото най-сетне ще мога да се убедя с очите и съзнанието си що за човек е чешкият президент, когото познавах единствено от медиите и нямах лични впечатления от него. Веднага се съгласих, получих откъс от книгата и започнах да чета, пререждайки всички останали книги, натрупани на нощното ми шкафче. Подходих към книгата като към предизвикателство от типа "я да видим сега какво толкова му пречи ЕС на г-н Клаус".
Няма да ви кажа нищо за самата книга, защото трябва да си я прочетете и сами да си я усетите. Ще ви споделя само част от мислите, които тази книга провокира в мен. Най-напред е много важно да осъзнаете преди да отворите книгата кои сте вие - дали сте от нова страна-членка, от стара, от либерална, от консервативна, от неуспешна страна-членка, от зависима или по-малко зависима, от някоя от влиятелните в ЕС или от онези, които следват. Важно е също да сте наясно преди да започнете да четете какво е вашето отношение към ЕС. Когато си изясните всички тези неща, тогава ще видите, че всъщност г-н Клаус поставя изключително важни въпроси, върху които или не се замисляме, или се замисляме малко. Както той самият каза при представянето на книгата в София на 27 март, "повечето европейци не обръщат достатъчно внимание на събитията на нашия континент или не гледат на тях аналитично".
Книгата няма претенции да дава решение, нито пък има амбицията да ви промени светогледа. Основната цел, ясно заявена от автора й е да провокира дискусия за това накъде сме тръгнали, тъй като споделям и това негово усещане, че в момента се движим по инерция, която е твърде опасна.
Между другото, когато ви казах, че е хубаво да сте наясно какъв читател сте, пропуснах да ви кажа, че при мен се получи много добра комбинация, тъй като Вацлав Клаус дойде в София, за да представи две свои книги и поредността, в която ги представи ме тласна да разсъждавам в малко по-широк контекст. Първо беше представена книгата му "Къде започва утре?" на издателство "Изток-Запад", посветена на комунизма и поуките от него. За съжаление все още не съм я прочела, но от представянето, което чешкият президент направи се замислих отново за това колко е важно обществата да правят анализ на историческото си наследство. В ЕС, особено в по-старата му част хората живеят в някакъв идеал, а и както аз самата писах през февруари, европейската интеграция досега беше някак доста романтична, посветена на коригирането на вредите, нанесени от Втората световна война. С тази разлика обаче, че половината континент живя друга следвоенна история - комунистическата, оставила траен отпечатък върху съзнанието, манталитета и светогледа. Ако това не се разбере достатъчно добре, ще е пречка в съвместното ни европейско съжителство.
В това се състоеше и едно от големите разочарования на президента Клаус, че липсват достатъчно задълбочени анализи на комунизма. Той се възприема твърде повърхностно дори и в страните, които са го преживели, което до голяма степен е причина за сегашното половинчато отърваване от него. Това е и причината, поради която в ЕС трудно се разбират поведенчески феномени като този на унгарския премиер Виктор Орбан или на българския Бойко Борисов, който не е толкова популярен на европейско ниво, но е същия тип. Интересното беше, че при представянето на книгите си чешкият президент доста често се опитваше да включи и България към усещанията си и да я въвлече в общата история на бившия соцлагер в присъствието на трима български президенти - знаковата фигура от българския преход Желю Желев, изкаралия два мандата президент, излъчен от социалистическата партия, която наследи комунистическата партия-държава Георги Първанов и най-новият, който започна мандата си тази година - Росен Плевнелиев, представител на управляващата партия.
"Питам се къде сме ние сега, дали стигнахме дестинацията, където искахме да бъдем - капитализма, парламентарната демокрация, пазарната икономика. Отговорът ми беше и е смесен - номинално сме там, но реалността, нямам предвид само чешката или българската реалност, но и европейската реалност, не е пълноценна парламентарна демокрация и/или истинска пазарна икономика". Болезнени въпроси, които не съм сигурна, че ние в България си задаваме. Още по-болезнени стават те, когато се мислят решения на европейско ниво, защото във всеки един момент, когато се взима важно общоевропейско решение, се сблъскваме с реалностите. Вземете за пример общия бюджет - постоянно говорим за изравняване, за догонване, за конкурентоспособност. Само че, простото отпускане на пари няма да доведе до необходимото изравняване. Нужни са доста повече усилия, за да може да се разбере защо нещо не се получава при едни, а се получава при други. Често отговорите са в миналото.
Издателят Калин Манолов започна представянето на книгата на Клаус "Евроинтеграция без илюзии" с думите: "Брюксел се вижда по-добре от Прага отколкото от София". Думи, които се забиха като кол в съзнанието ми първо заради това, че виждам много истина в тях и второ, защото си дадох сметка как изглежда Прага и как изглежда София. Докато чешкият президент говореше в стил "и Чехия, и България", си дадох сметка, че Чехия е там, където е, защото е искала, защото е мислила, защото е обсъждала. България е там, където е, защото за нея единственото постижение е влизането в ЕС. Оттам нататък, всяко голямо постижение на правителства наред е усвояването на еврофондове - за какво, защо, с какви резултати не е ясно, важно е, че сме осребрили членството. Добутали сме до това да си лепнем етикета "членка на ЕС" и сега вече нищо не се иска от нас, освен да лочим.
А в същото време президентът Клаус казва: "Трябва да спрем централизацията, хармонизацията, стандартизацията на европейския континент и след половин век такива мерки да започнем отново децентрализиране, дерегулиране, спиране на субсидиите за нашето общество и икономика. И последната ми точка, номер шест - трябва да се върнем към демокрацията, която може да съществува само на ниво национални държави, не на ниво целия континент". Факт е, че Вацлав Клаус има тези, с които не съм съгласна, струват ми се малко пресилени и вероятно се дължат на дългото му минало в комунистическа среда.
Както казах обаче на предпремиерата на книгата в библиотеката на Института за пазарна икономика, ако чешкият президент беше моят президент щях да застана зад всяка негова дума, защото той щеше да ме е отвел, заедно със страната ми към по-добро настояще. Уви, моите президенти и управляващи досега изобщо не са ме карали да се чувствам добре. Чувствам се добре единствено, когато се осъзнавам като гражданин на ЕС. Причината това да е така е, защото често не участваме в диалога, който се води, ако той изобщо се води. А трябва. Затова горещо ви препоръчвам да прочетете тези две книги.