Членството на България и Румъния в ЕС накърни доверието в разширяването
euinside, December 27, 2009
Краят на всяка година обикновено е периодът на правене на обзори на отминаващата година, на прогнози за следващата и на купища анализи и коментари. Тази година обаче е различно, тъй като освен края на 2009 г., след броени дни ще отбележим и края на първото десетилетие на 21-ви век. А това, безспорно, бяха 10 години, натоварени с много очаквания и още толкова разочарования от ЕС. По този повод Хюго Брейди от Центъра за европейска реформа - неправителствен изследователски институт, базиран в Лондон, написа есе, озаглавено "ЕС трябва да се поучи от грешките си през последното десетилетие".
И още в първото изречение посочва, че ЕС се нуждае от ново мислене, защото след 8 години спиране и започване на преговорите, Съюзът най-сетне има нова книга с правила - Лисабонският договор, който влезе в сила на 1 декември. В момента страните-членки очакват с нетърпение новата Комисия и новият президент на Европейския съвет да започнат работа от началото на 2010 г. Но, въпреки споделените тревоги около икономическия растеж, правителствените дългове, стабилността на еврото, миграцията и околната среда, все още няма ясно усещане какви ще бъдат приоритетите на ЕС за следващите 5 години.
По-нататък Хюго Брейди пише, че предвид глобалната рецесия много хора приемат, че следващата "голяма идея" на ЕС ще бъде фокусирана върху икономиката. Бившият еврокомисар на конкурентоспособността Марио Монти дори предложи страните-членки да ускорят излизането си от кризата като отворят търговията с услуги в замяна на сключването на нова сделка за хармонизиране на данъчните основи. Други пък очакват нова инициатива за промените в климата, като например Европейска въглеродна банка или по-строги правила върху бюджетния дефицит, за да се предотврати риск от дестабилизирането на Еврозоната.
За да се случи всичко това обаче, е необходимо ЕС да преосмисли грешките и провалите си от последните 10 години. Г-н Брейди изброява успехите на Съюза в точно 1 изречение: успешно беше въведена единната европейска валута, разширяването направи съюза с 27 страни-членки, беше създадена първата в света работеща схема за търговия с въглеродни емисии, първите военни мисии бяха разположени в чужбина и беше договорена единна заповед за арест, която да се бори с транс-граничните престъпления. За сметка на това обаче, провалите са доста повече и, сред тях, фигурира и името на България:
- ЕС загуби почти цяло десетилетие, за да си изработи обща конституция, с което навреди на репутацията си както вътре в ЕС, така и навън (подробности около приемането на Лисабонския договор);
- Твърде ранното приемане на България и Румъния през 2007 г. накърни доверието в 
процеса на разширяване заради постоянните проблеми с корупцията и организираната престъпност в тези две страни. Сега, когато те вече са пълноправни членки на Съюза, реформите в публичната администрация и съдебната система се забавиха чувствително (външен и безпристрастен анализ на първите години от членството на България в ЕС, можете да прочетете на euinside тук, а вътрешната оценка можете да видите тук);
- ЕС допусна подобна грешка и като позволи приемането на Кипър през 2004 г., с което беше премахнат единственият международен лост, с който можеше да се упражни натиск за решаването на териториалния конфликт на острова. Това, което се случи заради приемането на гръцката част на Кипър е, че кипърското правителство безсрамно използва правото си на вето в ЕС, за да усложнява отношенията на Съюза с Турция и НАТО. А и двата вида отношения са от критично значение за геополитическата позиция на Съюза;
- ЕС прекара повече от 10 години в опити да убеди ключови глобални играчи като САЩ или Китай да повярват, че Съюзът е нововъзникващ играч в един многополюсен свят. Това е трудно за вярване, след като 27-те не успяха да преодолеят вътрешното си разделение по отношение на Русия, енергийната политика и реформирането на европейското представителство в международните организации (където ЕС все още фигурира като представителство на отделни негови страни-членки като Г20, ООН, СТО и др.). Дори и така ревностно поддържаният облик на глобален лидер в борбата с климатичните промени се оказа преувеличен, след като окончателната сделка в Копенхаген беше сключена в отсъствието на ЕС. И, докато страните-членки не намерят политическата воля да коват единни позиции по чувствителни теми като, например, срещите с далай лама, европейците ще продължат да играят пинг понг, докато останалата част от света играе шах, пише още Хюго Брейди;
- ЕС сгреши като обедини външните си политики към страните извън Съюза в Средиземноморието и Източна Европа в така наречената Европейска политика на добросъседство. Само за няколко години тази грешка беше осъзната и доведе до разделянето на политиката на две: Средиземноморски съюз и Източно партньорство. И двете инициативи обаче все още страдат от липсата на съдържание (за Източното партньорство можете да прочетете още тук);
- С това провалите не се изчерпват. Трудно постигнатият компромис през 2005 г. за написването на директивата за услугите се оказа пропусната възможност за стимулиране на европейската търговия на услугите, което щеше да помогне за довършване на единния пазар. Ако ЕС беше успял да се договори по документ, приличащ много на оригиналната "Директива Болкещайн" (по името на бивш холандски еврокомисар), това щеше да даде на Еврозоната още един шанс да противостои на икономически шокове като настоящата рецесия (повече за тази директива можете да прочетете от интервюто на euinside с еврокомисаря на вътрешния пазар Чарли Маккрийви);
- Също през 2005 г., страните-членки не успяха да намерят политически кураж, за да реформират бюджета на Общността така, че да има по-ясни критерии за разпределението на 120 млрд. евро годишно. В момента разходите, приходите и процедурите са напълно несъвместими с настоящото и бъдещо състояние на интеграцията на ЕС (още по темата за бюджета на Съюза за 2007-2013 г. и как се стигна до компромиса, можете да прочетете на euinside тук);
- И още един, чисто институционален провал - Сметната палата на Съюза продължава да отказва да публикува разходите си, предимно заради нередностите в начина, по който се разпределят еврофондовете из страните-членки. Това, плюс няколко скандала около разходите, плащани на евродепутати, увредиха сериозно доверието на данъкоплатците в институциите на ЕС. Отделно от това, на Съюза ще му бъде все по-трудно да прокара всякакво увеличение на бюджета си без да предложи значителни реформи.
Накрая, Хюго Брейди завършва своя обзор на първото десетилетие на ЕС в 21-ви век с цитат от видния европеист Ралф Дарендорф от негово есе, написано през ... 1996 г.: "Твърде често днешният Европейски съюз е принуден да се извинява на привържениците си заради странностите си: на демократите заради бюрократичната непрозрачност, на застъпниците на свободната търговия заради протекционизма си, на кандидатите за членство в ЕС заради очевидната липса на чувство за спешност и, не по-малко често, заради разрушителното преследване на личния интерес. Ако тези извинения продължат да съществуват, подкрепата ще отслабне и дори ще изчезне. Европейска реформа е наложителна, ако ЕС иска да оцелее".
Както неведнъж euinside е посочвал обаче, намирането на горецитираната политическа воля е невъзможна, когато нивото на политическо, икономическо, социално и гражданско развитие сред страните-членки е толкова различно. Това дава и храна на тенденциите определени европейски държави да изземват европейската власт, за да отстояват собствените си интереси. Впрочем, тези тенденции много ясно проличаха при избора на първия в историята на ЕС постоянен председател на Европейския съвет - белгийският премиер Ерман ван Ромпой и на първия външен министър на Съюза - британката баронеса Катрин Аштън.
Подборът на ресорите, провокиран от липса на възможност председателят на Европейската комисия сам да избира екипа си, също е доказателство за различията между страните-членки - новите комисари са толкова различни като биография, образование, институционален опит и ресори, че не би било изключено Европейската комисия да загуби голяма част от водещата си роля в европейската политика до момента.
С други думи, може и да е радостна новината, че след близо 10-годишно търсене на най-подходящия институционален договор, който да направи ЕС по-силен глобален играч, Лисабонският договор вече е в сила. За сметка на това обаче, прекалено многото компромиси, съпътстващи постигането на този успех, направиха от този договор спънат кон. И, тъй като надали скоро в ЕС ще се намерят сили и воля да се предприемат нови крачки към по-нататъшна европейска интеграция, следващото десетилетие вероятно ще бъде съдбовно за ЕС и неговото бъдеще изобщо.