euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

След Европейския съвет миналата седмица въпросът не е дали ще има промени в Договорите за ЕС, а как ще бъдат направени те. Ако до скоро идеята за изменения (след мъчителното приемане на Лисабонския договор) изглеждаше немислима, френско-германската декларация от Довил й придаде реални измерения. А Съветът даде зелена светлина намеренията да се материализират в конкретни предложения.

Както неведнъж вече обяснихме, за промяна в договорите настоява Германия, по две причини. Едната е, за да има правно основание за създаването на постоянен спасителен фонд за еврозоната, което при сегашните обстоятелства няма как да стане, защото може да бъде оспорено от германския конституционен съд. Другата причина е възможността страни от еврозоната, които системно нарушават Пакта за стабилност, да бъдат санкционирани чрез лишаване от право на глас.

На този етап, Съветът подкрепи нуждата от „ограничени” договорни промени с цел създаването на постоянния кризисен механизъм. Ще започнем с него, защото въпросът за политическите санкции далеч не се радва на подобна яснота.

Центърът за европейски политически изследвания публикува няколко анализа по темата, в които подробно разглежда процедурите за промяна на договора, начините, по които предложенията от Довил могат да се превърнат в реални изменения, както и потенциалните пречки.

Авторите изхождат от презумпцията, че очевидното намерение на Съвета е да направи промените в договорите толкова малки, че да не могат да бъдат оспорени от никого. Важен ориентир в случая е решението им да не променят клаузата, забраняваща „спасяването” (чл. 125). Възможен подход би бил да се промени чл. 122 от Договора за функциониране на ЕС (ДФЕС). В момента този член гласи: „Когато дадена държава-членка изпитва трудности или е сериозно застрашена от тежки трудности, причинени от природни бедствия или извънредни обстоятелства извън нейния контрол, Съветът, по предложение на Комисията, може да предостави, при определени условия, финансова помощ от Съюза на съответната държава-членка.”

Ако в този член се добави връзка с финансовата стабилност, това би трябвало да удовлетвори германския конституционен съд, смятат авторите. Всъщност, с тази малка промяна няма да се създаде самият постоянен фонд, но ще се създаде постоянна законова база, на която сегашният фонд (EFSF) да продължи да съществува и след 2013 година. Целта на този ход е да се избегне вписването на самия фонд в договорите и създаването му като нова институция, защото нова европейска институция попада извън трета част на ДФЕС и следователно промените не могат да минат по опростената процедура.

Според анализаторите от CEPS, постоянният фонд след 2013 може да се създаде на междуправителствена основа, без това да включва създаването на нова институция. Той може да бъде под формата на механизъм за финансиране в извънредни случаи, управляван от Съвета, чието използване, по политически причини ще изисква единодушие, както и сегашния кризисен фонд. Структурата може да бъде организирана, така че да позволява „организиран държавен фалит” и следователно - да позволява участието на частните кредитори, споменати в заключенията на Съвета.

Това вероятно ще бъде най-трудната част от новия мехънизъм, смятат експертите. По отношение на ролята на МВФ, от заключенията на Съвета авторите съдят, че вероятно фондът ще бъде на разположение само на страните, които отговарят на политическите условия на МВФ (по аналогия с механизма за финансова подкрепа на Гърция, включително фискалните цели, структурните реформи и т.н.).

При този законодателен вариант, обаче, германският конституционен съд може да прецени, че дори и много дребна промяна в чл. 122 ще засегне клаузата, забраняваща спасяването в чл. 125, следователно ще промени природата на валутния съюз, превръщайки го в съюз на фискални трансфери. Германските прависти вече спорят дали препратка в чл. 122, която позволява извънредна помощ с цел осигуряване стабилността на валутния съюз като цяло, би била прекалено обща разпоредба, която би направила чл. 125 практически излишен.

Друга възможност, според авторите, е да се използва чл. 143, който е законовата основа за разширяването на съществуващия спасителен механизъм и за страните извън еврозоната. Това също може да стане с много малка промяна като в чл. 136 от договора, посветен на еврозоната, се добави препратка към чл. 143.

Тези промени биха били наистина толкова ограничени, че да позволят използването на опростената процедура за промяна в договора и да избегне нуждата от референдуми. Защото това е основната заплаха пред промените, имайки предвид съдбата на Лисабонския договор и трудния период, който изживяват в момента повечето европейски страни. В този смисъл, вероятността промяната, свързана с кризисния механизъм, да бъде подложена на референдум е малка, защото има начин да бъде направена така, че да няма прехвърляне на нови правомощия на Брюксел. Това обаче не може да се каже за другото предложение - отнемането на правото на глас на страните от еврозоната.

Авторите от CEPS анализират специално положението в Ирландия, като отбелязват, че едва ли ще се наложи провеждането на референдум за спасителния механизъм, тъй като страната вече участва в него. В ситуацията, обаче, има значителен политически риск. Референдум може да бъде насрочен от правителството или от съда след преценка дали съответната реформа променя „съществено обхвата и целите” на Съюза. Оценката се прави от главния прокурор, който може да препоръча на правителството провеждането на референдум. Същевременно, главният прокурор е и член на кабинета.

Практиката, обаче показва, че в последните години решенията да има или не референдум се взимат не толкова по правни, колкото по политически съображения. Правителството взема почти автоматично решение за доброволното използване на референдум, вместо да поеме риска да бъде принудено от съда. В сегашната ситуация има голям риск евентуално правителствено решение да няма референдум да бъде оспорено пред съда. А ако гражданите заподозрат, че правителствното се опитва да прокара промените „тайно” и съдът наложи провеждането на референдум, провалът му е сигурен, коментират анализаторите.

В крайна сметка обаче, много вероятно е искането за отнемане правото на глас да бъде „жертвано”, в името на по-важната промяна - създаването на спасителния фонд, смятат експертите от CEPS, за да не се стигне до задънена улица, заради твърде много или твърде мащабни искания за промени. От сметката не бива да бъде изключван и Парламентът, който вече обяви, че иска създаването на нов пост, който (по подобие на Върховния представител за външната политика) да е хибриден между Комисията и Съвета. Той трябва да отговаря за икономическите и валутните въпроси, да е вицепрезидент на Комисията и същевременно да председателства Съвета на финансовите министри и еврогрупата.

Как ще изглеждат и докъде ще се простират евентуалните промени ще стане ясно само след няколко седмици. А след декемврийския Съвет вече ще знаем и как ще се случат.