euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

„Ако някой мисли, че ще спре спазването на закона и провеждането на реформите като ме премахне, жестоко се лъже, защото аз не съм системата“. Думите са на първия демократично избран премиер на Сърбия, който, уви не доживя да види сбъдването на най-голямата си мечта – реформирана, европейска Сърбия, от която бъдещите поколения няма да бягат, а в която ще намират своето бъдеще. Toчно по обяд, на 12 март 2003 година, Зоран Джиндич беше прострелян от снайперист пред сградата на сръбското правителство в центъра на Белград.

Малко по-късно същия ден той умира от раните си в болницата. Убийството му шокира не само Сърбия, в която властите още същия ден обявяват извънредно положение и организират мащабна полицейска операция под името „Сабя,“ но и целия свят. Само три години преди това, след протестите от 5 октомври 2000, Сърбия е успяла да свали режима на Слободан Милошевич, а след падането му от власт правителството на Джинджич започва безкомпромисни реформи, които убийците му очевидно искат да спрат.

„Сърбия взе съдбата си в свои ръце, а днешният ден символично можем да наречем нашият 6 октомври, денят, в който слагаме началото на националния консенсус за радикални промени“, са първите думи на Джинджич след избирането му за премиер през януари 2001. И успява. За времето, през което е начело на сръбското правителството, Сърбия постепенно успява да излезе от политическата изолация след управлението на Милошевич, инфлацията е свалена от 41% на 15%, обезценяването на местната валута е спряно, а още в края на 2011 икономическият ръст в страната стига 5.5.%

Осем години по-късно семейството на убития премиер още търси отговор на въпроса кой стои зад убийството на Зоран Джиндич, а хората продължават да помнят неизчерпаемата му енергия и воля за промяна. Според вдовицата на убития премиер, ако Джинджич беше останал жив, Сърбия вече щеше да е намерила своето място в Европейския съюз още преди България и Румъния. „Неговата най-голяма мечта беше европейска Сърбия и ако до края годината получим статут на страна кандидат-членка на ЕС, това ще е сбъдването на неговата мечта,“ казва Ружица Джиндич в интервю за сръбския вестник Vecernje Novosti в навечерието на осмата годишнина от смъртта на съпруга й.

Тя разказва, че и днес, осем години по-късно, няма ден, я който някой да не я спре на улицата, за да й каже, че за него той е още жив. Казва също и че като човек, който винаги е поставял високи критерии както пред себе, така и пред другите, не би бил доволен от случващото се в страна в момента. „Щеше да е убеден, че може и по-добре, че има и друг начин и че успехът зависи единствено от нас самите. Щеше да има предвид всичко, което се случва около нас в момента, включително и световната икономическа криза, но пак би настоявал всеки лично да се ангажира и да даде най-доброто от себе си, за да може в Сърбия да се живее по-добре.“

Дали Сърбия можеше да бъде по-различна, ако смъртта на Джинджич не беше забавила реформите в сръбското общество? Дали физическото му елиминиране наистина помогна да бъде унищожена онази вяра в промените, която преди през 2000 година изкара хората на улиците на Сърбия и свали режима на един диктатор след 10 години власт? Дали от всичко, за което се е борил Джинджич, остана само светлият ореол около името му и споменът за една икона, която да бди над демокрацията в Сърбия, но чиято сила не е достатъчна, за да преобразува идеите за промяна в енергия за промяна? Може би отговорът на тези въпроси се крие в думите на самия Джиндич: „За да се случат големите промени, които са ни небходими, народът трябва да има енергия. А за да я има тази енергия, политическото ръководство трябва да я мотивира и да я отглежда.“