euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

В опит да представи максимално широк кръг от позиции по актуалната тема за участието на България в Европейския механизъм за стабилност и пакта "Евро+", euinside публикува и позицията на Владимир Шопов и Димитър Бечев. Владимир Шопов е основател и управляващ съдружник в аналитичното звено Sophia Analytica, а Димитър Бечев - директор на софийския офис на Европейския съвет за външна политика.

От българска гледна точка кризата в еврозоната носи опасност от създаване и трайно институционализиране на Европа "на две скорости”. Тази динамика е реална и е ясна за всеки, който наблюдава шеметните процеси в ЕС през последната година. Европа реши да реагира на финансовите проблеми, заплашващи общата валута, чрез нов тласък към интеграция. Сегашните промени рамкират цялата европейска политика за десетилетия напред.

България не може да си позволи да не бъде максимално близо до ядрата, които се движат с най-голяма скорост. Залогът е ясен: модернизацията на нашето общество, стопанство и държавни институции.

Да, понякога това е скъпо занимание. България получава немалко от ЕС и точно затова трябва и да дава своята лепта, включително и в предстоящия Европейски механизъм за стабилност. Напълно нормално е да се поставя въпросът за цената, както направиха напоследък ред икономически експерти. Некоректно е обаче да не се говори в същото време и за цената на неучастие в еврозоната и съпровождащите я политики. Цената на участието на България не е 6 милиарда евро и това се знае от държавните институции, но неясно защо не се съобщава. От България се очаква да внесе 300 млн. евро на пет транша и то след 2013 г. В замяна получава силен политически аргумент защо трябва да бъде приета за член на еврозоната. А тази стъпка е в общ интерес.

Само се замислете за благотворния ефект от спадането на равнищата на лихвите по заемите до тези в Германия или Франция, за да разберете значението от тази стъпка. Наскоро икономистът Георги Ганев изчисли вероятните ползи от присъединяването ни към общата валута на 15-22% от БВП в рамките на един 20-годишен период от момента на членството.

Честно казано никой не може да ни накара да влезем насила. Но нека се запитаме какво ще спечелим, докато стоим отвън, без достъп дори до чакалнята. Отговор: почти нищо. Левът и днес е обвързан с еврото по силата на валутния борд, но без пълноправно членство в еврозоната консумираме единствено задълженията, без да се ползваме от плюсовете.

Цената не се изчерпва с вноската в общата каса. Присъединяването ни към т.нар. Пакт за еврото също е етап от пътя, който имаме да изминем. Да, наистина, сам по себе си пактът крие рискове. Ще има натиск под една или друга форма за хармонизация на данъците, ще има наблюдение върху скоростта на нарастване на доходите, които в България са, както знаем, на най-ниски равнища сред 27-те. Но също така ще има и достатъчно спирачни механизми.

В настоящия си вид пактът се крепи на национални програми по прилагането си и няма правно-задължителен характер. С други думи, всяка страна има възможност аргументирано да защити позиция за неприлагане или модифициране на някоя от мерките. Никоя страна в него не е обречена да приема неблагоприятни за нея позиции. Това е политически документ и тук няма наказателни процедури за неспазване. В неговите рамки е оставен достатъчен терен за битка на идеи, позиции и интерпретации. В пакта дори се съдържа неочаквана възможност за блокиране на правителствени планове за икономически реформи от страна на опозиция и граждани от самата страна-членка.

И нека кажем ясно: Пактът не е плод на антибългарски заговор. Да, в него се говори за уточняване на общи правила как да се изчислява основата при корпоративните данъци, но има и предложения за намаляване на данъчната тежест върху трудовите доходи. Предлага се и прословутата "дългова спирачка”, която би блокирала ентусиазма на вечно изкушените за харчене политици. Има политически ангажимент за завършване на Eдинния пазар, което е от полза за държави като България. Например, по линия на автоматичното признаване на професионални квалификации в дадени сектори от страна на останалите членки. Поставя се въпроса за разчупване на закостенелия модел на общуване с профсъюзите, създаването на по-гъвкав трудов пазар, улесняване на възможностите за предприемачество, ограничаване на безкрайните програми за ранно пенсиониране, инвестиции в образованието и т.н.

Големият извод е, че вместо да се самоизолираме и да се жалваме един на друг, България просто трябва да започне да функционира като реална страна-членка и да укрепи своята европейска дипломация. Всъщност нашият основен проблем е по-скоро способността ни да използваме възможностите и натам трябва да бъде все повече отправено вниманието ни.

Ако има работа за вършене, то тя е преди всичко в София, а после Брюксел. Поведението на България около приемането на Механизма за стабилност и Пакта за еврото илюстрира обаче тежката криза на сегашния модел за формиране на европейската ни политика. Той е твърде бюрократизиран и в него на практика не участват хората, които прилагат евронормите. Раболепният манталитет продължава да доминира и няма разбиране за необходимостта от радикална промяна и отваряне на процеса към обществото и бизнеса.

Съветът по европейски въпроси към Министерски съвет е сред най-непрозрачните институции и българските позиции в Брюксел си остават привилегировано знание за чиновниците. Членството в ЕС продължава да ни се случва и на практика не е обект на управление. Това постепенно се превръща в най-сигурния начин един ден да го загубим.

Ако не се промени този модел, в нашето общество ще отекват все по-силно и по-силно гласовете на евроскептиците. И днес често чуваме тук-таме, че Брюксел бил новият Кремъл. Дебатите и критичното осмисляне на политическите решения на ниво ЕС са добре дошли. Но популисткото говорене е безкрайно вредно. Членството в ЕС не е заробване в името на мъгляви чужди интереси, а реален шанс България да стане “нормална страна”. Дали ще го използваме продължава да зависи само от нас.

*Заглавието е на euinside