euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

Отговор на този въпрос дават Ури Дадуш и Вера Айделман от Фондацията за международен мир Карнеги. Те правят сравнение между Копенхаген и уроците от глобалната реформа в търговията или, казано иначе - глобализацията. Според тях постигането на правно-обвързващо многостранно споразумение за въглеродните емисии не само няма да е възможно в Копенхаген, но е и малко вероятно в близко бъдеще.

Опитът от световната търговия показва, че широкообхватна реформа е възможна дори и в отсъствието на глобално споразумение. Държавите трябва да посочат собствените си интереси в реформирането, а най-големите страни може да дадат пример с едностранни мерки, както и с двустранни или регионални сделки. Същевременно обаче, трябва да се избягва налагането на гранични въглеродни данъци.

Авторите на публикацията смятат, че основните препятствия пред глобално обвързващо споразумение са много подобни на тези пред постигането на свободна търговия в глобален план. На първо място, подобно на многостранно споразумение за свободна търговия, глобално споразумение за намаляване на емисиите изисква страните да се откажат частично от суверенитет и то в стратегически икономически сектори - нещо, което те съвсем разбираемо не искат особено много.

Другият проблем е, че многостранните преговори отразяват някои особености в развитието на 192 страни - колкото участват в преговорите в Копенхаген. По отношение на промените в климата, тъй като напредналите страни имат по-високи емисии на глава от населението, а развиващите се имат по-високи емисиии на база растеж, първите искат ограничения върху растежа, а вторите призовават за по-големи намаления на емисиите на развитите страни. А, тъй като напредналите държави са най-отговорни за днешните високи нива на въглероден диоксид в атмосферата, развиващите се са още по-неохотни да действат и вместо това твърдят, че развитите трябва да им предоставят финансова и технологична помощ.

Подобни различия съществуваха между развитите и развиващите се страни и по отношение на тарифните ограничения. С цел да защитят индустриите, които тъкмо са започнали да се развиват и да си запазят място за действие в случай на сътресения, развиващите се държави са по-малко склонни да намаляват емисиите си. Още повече, че те са и доста по-зле оборудвани да се справят с това.

Както и при свободната търговия, макар и ползите от намалението на въглеродния диоксид да са широко разбираеми, процесът, през който икономиката трябва да мине, за да се адаптира не среща такова разбиране. Отделно от това, сроковете и степента на промените в климата си остават до голяма степен несигурни.

И, накрая, подобно на търговската либерализация, контролирането на емисиите ще има важен разпределителен ефект, тъй като някои сектори и региони изпускат повече емисии от други, а трети са по-зависими от невъзобновяема енергия. Тези различия силно усложняват политическата икономика на реформата.

В заключение авторите от Фондацията за международен мир Карнеги посочват, че дори и Копенхаген да се провали в постигането на обвързващо глобално споразумение, надеждата не е изгубена. Напротив, чрез автономни реформи и споразумения между еднакво мислещите държави, може да бъде постигнат доста по-голям успех за решаване на най-нетърпящото отлагане предизвикателство пред планетата.