Вие синдикат имате ли? Аз не, благодаря!
Ралица Ковачева, October 7, 2010
Загубих един час ценно време, за да се опитам да намеря информация за броя на членовете на синдикатите в България. Според официалния сайт на КТ „Подкрепа”, конфедерацията „наброява над 150 000 члена”. Няма да се хващам за „члена”, бройката е важна.
КНСБ включва 34 синдикални формирования, без обаче да посочва членска маса. Има включително напълно дублиращи се по ресор като Синдиката на българските учители и Независимия учителски синдикат.
Единствените данни, които открих са доста стари, но показват драстично намаление на синдикалните членове, което очевидно се дължи на обективни промени в структурата на българската икономика през 90-те години на миналия век.
Аз лично не познавам нито един човек, който членува в синдикат. Освен лекари, които обаче са длъжни да членуват в съсловната си организация, за да практикуват. Задължението им се изчерпва с плащане на членски внос, а задължението на БЛС към лекарите е неясно.
Защо е важно кои са синдикатите?
Защото тези призрачни формирования, представлявани от шепа медийно активни лидери, правят държавната политика, както стана ясно тези дни. Отиват при премиера, плашат със стачки, обещават нещо вероятно и ето ти не обрат, а цял преврат в правителствената политика. И вместо да напират да защитят правата на работещите дългосрочно, чрез пенсионна реформа, организират протест срещу реформата?! Друг е въпросът, че в случая синдикатите послужиха като удобното оправдание за поредното отмятане от трудните решения.
Кого представляват синдикатите, че с такава безкомпромисна наглост говорят от името на „хората”? Както написа колегата Галя Горанова във в."Сега": ”Държавните предприятия са последният рубеж на синдикализма у нас. Донякъде по инерция от социализма, донякъде заради по-либералния режим на колективния работодател, синдикатите успяха уютно да се наместят в държавното производство. В резултат профсъюзите процъфтяха, а работниците драстично намаляха. Ликвидирането на голяма част от държавните заводи и предприятия отслаби профсъюзната хватка, а големите приватизатори и частни собственици изобщо не допуснаха профсъюзна дейност на тяхна територия. "Кремиковци" бе нещо като синдикалното Ватерло.”
Без да подценявам ни най-малко труда на миньорите, енергетиците, тютюнопроизводителите, полицаите и т.н., не мога да разбера защо техните права са по-важни не просто от тези на много други хора, а от стратегическите приоритети на страната. Защото, ако отворите правителствената стратегия за икономическото развитие на България, ще прочетете:
„Необходим е нов модел за икономическо развитие на България, ориентиран към нарастване на износа на стоки и услуги с висока добавена стойност.”
„Секторите, които имат най-голям потенциал за допълнително развитие в България и могат да осигурят дългосрочен икономически просперитет на страната са свързани с висок интензитет на иновациите. Основните приоритети в областта на иновациите са: информационните
технологии, еко технологиите и технологиите свързани със здравето.”
„България трябва да остане привлекателно място за големи капиталови инвестиции, чрез поддържане на ниски данъчни ставки и изграждане на добра транспортна и енергийна инфраструктура”.
Как с отстъплението си пред „синдикалния натиск” правителството защити тези приоритети? Как развива отраслите с висока добавена стойност при положение, че те трябва да дотират губещите сектори, само и само да има социален мир? Как насърчава инвестициите в иновации, увеличавайки осигурителната тежест? Как създава нови работни места за младите и образовани хора, сглупили да не избягат навреме в чужбина? Как реформира пенсионната и здравната система, така че да не продължат да бъдат каца без дъно?
Никак.
При това с безумни аргументи, против всякаква логика. Вчера Европейската комисия в прав текст каза, че повишаването на осигурителните вноски не е оправдание за отлагане на пенсионната реформа. Премиерът отговори, че нищо не го кара на най-бедната държава и на най-болните хора в ЕС да вдига сега възрастта за пенсия. Защото в Европа тепърва вдигали възрастта за песиониране до нивата у нас, при това за след няколко години.
Да, господин Борисов, обаче за съжаление България не е Европа, освен географски. Защото когато си най-беден, работиш най-много и най-дълго. Отгоре на всичко, за да има полза от работата, трябва да се напънеш здраво, защото никак, ама никак не си конкурентоспособен. И трябва хем да произвеждаш по-качествено, хем на по-ниски цени. Питайте бизнеса, но не както питахте за осигуровките, как става това.
Няма как човек да не оглупее, като види социологическите изследвания, как българите искали да работят малко, да се пенсионират рано и да взимат високи пенсии. Нещо като желанието на Вежди Рашидов Наоми Кембъл да му е скеретарка.
Най–лошото е, че това мислене не просто не се парира от страна на правителството, то се насърчава. С обещания за безплатно здравеопазване и за високи пенсии, с умишлени паралели с близкото минало на зрелия соц, с убийственото пропагандиране на „народното” благо, вместо на личната инициатива. В светлината на предстоящите догодина местни и президентски избори, все по-малко ще се говори за реформи и все повече - за блага.
На изпроводяк френският посланик Етиен дьо Понсен призова българите да говорят повече за комунистическото минало, защото този период някак си беше подминат, без да бъде осмислен. С риск пак да разгневя премиера, цитирайки „един държавен чиновник”, ще кажа, че това изказване много ме впечатли. И ме накара да се замисля, че може би и той (и не само той) е забелязал, че освен паметниците на Тодор Живков, у нас все още живее тодорживковщината. При това процъфтява.
Невероятно е как след 20 години опити да направи крачка в посока на свободата, на идеите, на духа, на личната инициатива, българското общество е готово с лекота да отстъпи на някой друг правото да взима решения. Дори много се облекчава, като не се налага да поема отговорност, независимо дали става дума за децата, за пенсиите или за бюджета. Позата на осиновено дете се възприема дори от държавата спрямо Европейския съюз - взехте ни, сега ни оправете.
А ние ще хитруваме, ще си променяме програмните документи, когато ни скимне, ще се опитаме да минем метър, ще се снишаваме, но няма да направим нищо, ама нищо, което може да ни коства усилие.
Преди време в едно китно хотелче в Германия, стопанисвано от изключителната Гертруде, гледах група пенсионери, които бяха дошли за уикенда - да вечерят риба и бяло вино, на фона на стари шлагери, а на другия ден да се разходят в планината и да отидат на масаж. И си помислих дали и аз, ако остарея в България, ще правя това. Отговорът е не.
Защото нищо не зависи от мен. Ще получа толкова, колкото ми отреди системата. Независимо от това колко дълго или качествено съм работила. Малкото, което има в бюджета за пенсии, ще го споделя с много други хора, без да знам те колко са работили. Ще трябва да има и за тези, които не искат да работят, защото сме социална държава и принципът на солидарността е водещ. Не е важен приносът, важни са нуждите.
Солидарност с мързела? С безотговорността? С оплакванията? С носталгията по социализма? Не, благодаря. Предпочитам да работя накъде, където от това има смисъл. За мен, за децата ми, за общество от други работещи и мислещи хора. А като остарея, ще почивам при Гертруде.