euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

Пътуването с кола из Европа, колкото и да е изтощително и загуби-време, е изключително поучително преживяване. Колкото и да не може човек да спира из градове, села и паланки, все пак доста неща може да се видят, а също и да се усетят. Затова и не веднъж или два пъти съм избирала пътуването с кола пред самолет. При самолета нещата са някак доста изкривени - пътуваш от летището до центъра на някой град я с такси, я с автобус или влак и всъщност в рамките на няколко часа успяваш да смениш обстановката като обикновено винаги стигаш до градския център, където малко или много нещата изглеждат не такива каквито са - по-уредено, по-осветено, някак европейски.

С кола обаче, човек има възможност да премине през селца, квартали, задънени улички и да види как там хората разбират света.

На път за Европейския съвет в Брюксел

Тръгнахме от София на 25 октомври към 10 сутринта. Излизането от столицата винаги е съпроводено с доста нерви, напрежение и повишено внимание. За щастие, в този час успяхме да сварим някакъв отворен "прозорец" и се измъкнахме от задръстванията и нервите. Пътят до Калотина, реновиран изцяло преди 2-3 години, е хубав, но ... през деня. Целта ни беше да пътуваме от София до Загреб, където имахме някои лични работи и затова решихме да спим там. Невероятно е как пейзажите се променят още с влизането в Сърбия.

Първо, срещата със сръбската гранична полиция винаги, ако не много забавна поне те кара да се усмихнеш и да се почувстваш някак "бял човек". Винаги се намира някой да пусне закачка или просто да ти се усмихне искрено и да ти пожелае лек път. Или пък да пусне коментар "еее чак до Брюксел ли ще стигнете?" На излизане от България не е така. Граничната полиция е строга, но справедлива и не си позволява никакви волности - служба, кво да правиш.

Много пъти съм минавала с кола пътя София-Брюксел и всеки път се учудвам на темповете, с които всичко се променя на запад от нашата граница. Не че сърбите са кой знае колко по-напред от нас, но магистралата им вече подмина Ниш в посока към България, реновираха си тунелите преди Ниш (в посока Белград), всеки изход от магистралата е осветен (без нито 1 изгоряла крушка), маркировката е перфектна. Е, асфалтът не е най-добрия, има неравности по пътя, кръпки, но си заслужава парите, които плащаш за тол-такса. Все пак обаче, трябва да отбележим, че сърбите прекараха твърде много време във война, под санкции, разцепление и смаляване. Независимо от всички тези фактори обаче, те постоянно работят по магистралите и пътищата си.

Вече на сърбо-хърватската граница обстановката се сменя коренно: магистралата е в пъти по-качествена и хубава от сръбската, шофирането става по-леко и по-приятно, тъй като никой не ти светка, за да те изпревари, не те натиска. Вярно, намират се и такива, но като цяло темпото се успокоява, но не и скоростта. Ограничението в Сърбия за движение по магистралата е 120 км/ч, което е доста нелепо на фона на шофьорската култура, но пък всички чужденци имат страх от сръбската полиция и затова карат внимателно.

В Хърватия ограничението е 130 км/ч и вече има поставени камери (не много, но ги има). Влизането в хърватската столица си е чисто влизане в Европа - в оня смисъл, дето просто го усещаш с душата си. Маркировката, знаците, табелите, сградите, улиците, светофарите, хората, спирките. Всичко им е наистина европейско, чисто, подредено, нищо излишно и мнооого полезни неща, които чак те изправят пред въпроса "абе дали да не изключа GPS-а?" Хората са усмихнати, приветливи.

На 26 октомври (вторник) потеглихме от Загреб към Франкфурт. Първата шенгенска граница е на 15 километра от Загреб - Словения. Усещането за Европа се увеличава с още няколко дози. Граничният полицай имаше вид на всичко друго, но не и на човек, с когото можеш да говориш за каквото и да било, камо ли за рушвет. Не че исках да му предлагам, но си мислех, гледайки множеството коли с "германски" номера, а всъщност собственост на турски гастарбайтери. Не бих казала, че имаше отношение към нас, българите, но се усещаше онази строгост на закона, за която човек вътрешно разбира, че е неизбежна. Преминахме проверката, купихме си винетка (даже и за Австрия, защото има възможност да си купиш и пакет, вместо да се редиш отново и в Австрия). С други думи, помислили са хората.

За последен път минах през Словения преди 3 години. Тогава повече от две трети от пътя беше двулентов, селски път - вярно, перфектен като асфалт, маркировка, знаци и всичко, но двулентов и задръстванията бяха чудовищни. Тогава те още строяха магистралата и постоянно се чакаше и се обикаляше. Три години по-късно, миниатюрна Словения има цяла магистрала от Хърватия до Австрия. И много камери. Красивите и отрупани вече със сняг Алпи създават усещането, че сме в Австрия, но не бяхме - това е Словения: красиво, чисто, подредено, прекрасно.

От мига, в който влязохме в Словения прибрахме личните карти - вече нямахме нужда от тях. Тогава се замислих какво всъщност е Шенген. Да, хубаво е, че махнаха визите, но чакането по граници дори само, за да ти пожелаят лек път е някак губещо време и досадно. А от Словения в Австрия влизаш директно. Още не са премахнали сградите на бившите контролно-пропускателни пунктове, но се минава бързо.

В Австрия също има много камери, а също и сняг. Е, както и очаквахме магистралата беше почистена, наръсена беше луга и фактът, че бяхме с летни гуми ни най-малко не развали перспективата за още дълъг път.

Пътуването до Брюксел е скучно, особено след като се влезе от Германия в Белгия, където ограничението на скоростта се появява и се заковава на 120 км/ч. По-приспиваща скорост от тази няма, за сметка на това обаче е претъпкано с камери, така че човек няма никакъв шанс да наруши правилата. За разлика от Германия, където са създадени перфектните условия за каране без ограничения на скоростта: идеални пътища, добре обучени шофьори, които винаги знаят какво правят, винаги мислят за останалите участници в движението и винаги гледат поне 2 хода по-напред, а не правят маневри в последния момент. Така дори и с 200 карането е пълна хармония, без стрес, без истерии, без размахване на средни пръсти и псуване на майка, баща, леля, чичо.

Това, което най-много ми харесва при карането в Германия е фактът, че независимо дали си със стара барака, с ултра скъпа и бърза кола или с камион, правилата важат за всички - при този сгъстен и динамичен трафик, никой няма да те остави да висиш зад камион, докато чакаш да изпревариш - пускаш мигача и винаги минаваш. А, когато правиш и ти същото се чувстваш някак щастлив - можело, става! И всички пристигат там, закъдето са тръгнали без да са изтощени от пътя. Затова и карането стотици километри не е никак изморително. Впрочем от Франкфурт до Брюксел се стига два пъти по-бързо отколкото от София до Варна, независимо, че разстоянието е малко по-голямо.

На връщане

Връщането винаги е изключително тегаво. Като се сети човек за къде пътува и му става тъжно. Как да изоставиш тези прекрасни магистрали, шофьори, поведение? Приключихме работата си на Европейския съвет в Брюксел към 4 часа местно време и се запътихме за нашата нощувка в Германия.

Пътят от мястото, където обикновено спим в Германия до магистралата е планински, но е направен като по конец. Перфектен асфалт, да, вярно има тук-таме кръпки, но те само се виждат, не се усещат с падане на пломби - маркировката сякаш някой постоянно я обновява - непокътната е. Вероятно ще ми се смеете, че ме впечатляват такива неща, но като човек, който кара в България, може би имам право да се радвам на колчетата със светлоотражатели тип "котешки очички".

Тези колчета навремето ги имаше и у нас, ама сега вече - не. Майсторите са си майстори, могат и без котешки очички. Аз, обаче, понеже не съм майстор и ми е полезно в тъмното да мога да виждам къде свършва пътя и къде започва гората, много им се радвах на котешките очички. Вероятно заради това ограничението по този планински път е 100 км/ч. Да, да, сто! Моето движение с 80 определено беше досадно за местните, които ме изпреварваха културно при всяка възможност.

Германските магистрали имат една особеност - постоянно са в ремонт. Дали ги разширяват, дали им подменят асфалта (който, ако не знаете, има срок на годност и тях не ги интересува дали са още годни, изтече ли срокът - асфалтът се подменя). Независимо от това обаче, трафикът не спира. На всичкото отгоре не слагат идиотски ограничения от 40 км/ч или 60 (в добрия случай), когато са заградили с бетонни ограждения една от лентите. Можеш да се движиш с 80 или 100, според зависи. Ремонтната маркировка се прави от жълто-оранжеви ленти, които после се махат и не остава и следа от тях.

Връщането винаги е трудно, защото се минава по обратния път - ако на отиване се минава от по-лошо към по-добро, то връщането е точно обратното.

Няколко интересни случки

В Германия станахме свидетели на показателна случка. Движейки се по магистралата в отсрещното платно забелязахме отдалече огромно задръстване. Като приближихме установихме, че е станала катастрофа. Беше лека, но впечатляващото е, че най-отпред вече имаше коли на бърза помощ, а по аварийната лента се движеше камионче за отстраняване на пострадалите коли. Всички останали шофьори стояха в колите си и чакаха търпеливо бавното придвижване на леко разчистената най-дясна лента (не аварийната), през която автомобилите биваха прецеждани един по един.

Известно време по-нататък станахме свидетели на още една катастрофа, която изглеждаше малко по-сериозна. Освен линейките и всичко останало, най-отпред беше кацнал и хеликоптер на бърза помощ. Изумително е просто каква организация имат тези хора, за да обезопасят движението, да създадат условия всички пострадали да получат грижи, а също и засегнатите автомобили да бъдат отстранени. Другото, което прави впечатление е, че и в двата случая нямаше верижна катастрофа. Това означава, че, независимо от липсата на ограничение за скоростта, шофьорите успяват да съобразят какво става и да съумеят да спрат навреме, без да се наденат в предните автомобили. Но, това е общо взето като във вица с английската ливада - поливаш, косиш и така 400 години.

А, ако се питате как става това с поливането и косенето, обяснението е просто. Най-редовно по германските магистрали се придвижват цивилни полицейски автомобили. Твърде новички и твърде бързички. При съмнения за нещо нередно, такъв автомобил може да мине пред теб, да ти пусне специалния стоп "полиция" и да те покани да го следваш. Проверките се правят изключително вежливо и без много разговори и излишни въпроси. Вършат си работата, подреждат всичко обратно, както са го заварили, пожелават приятен път или приятен ден и си заминават.

Не ми се е случвало да ме глобяват, затова не мога да кажа какво е отношението, но подозирам, че е същото - по най-любезния начин ти налагат глобата и ти пожелават приятен ден, без да се интересуват ти по какви причини си спретнал даденото нарушение и дали те са основателни. Още по-малко вероятно е пък да можеш да им предложиш пари, за да си затворят очите. Другата причина за дисциплината по германските пътища е, че шофьорските курсове преминават на принципа "ако не се научиш да караш, ставаш опасен не само за себе си, но и за останалите", поради което компромиси с ученето не се правят.

Втората интересна случка беше в Хърватия. Тъкмо бяхме подминали Загреб, когато изведнъж ни застигна бежово ауди А8 с белгийска регистрация. Скъпичка кола. Трябва да си призная веднага, че се движехме с малко над позволената скорост от 130 км/ч, но този очевидно се движеше с не по-малко от 180. Не стига, че ни застигна, ами започна и да светка с дългите, за да се махнем от пътя му, независимо, че към онзи момент това нямаше как да стане, защото бяхме в процес на изпреварване. Той обаче така се зари в нашия багажник, че се наложи със свистене на спирачки да се приберем между две коли.

Аз лично се ядосах зверски, но тъй като в момента не шофирах, само си псувах кротко. След известно време ни изпревари едно доста новичко БМВ с хърватски номер. То сякаш се опитваше да покаже на аудито колко по-голям мъж е. Аз започнах да се ядосвам наново и да казвам на шофьора - абе светкай им, мамка им, ще ми се правят те на мъже - да се махат, нещастници! За щастие шофьорът не ме послуша, защото ето какво стана: въпросното хърватско БМВ принуди аудито да отстъпи, изпревари го, пусна стопа "Полиция" и го отведе нанякъде си. Вярвате ли ми, че изпитах трудно описуемо щастие. Казах си - ето, като няма Господ, има полиция. Хвала!

Тогава се замислих, че хърватите може и да имат нерешени въпроси с Международния съд в Хага и тъмното им минало в бивша Югославия, но определено имат правов ред. Нещо повече, всякакви спекулации, че на Хърватия също може да бъде наложен механизма за контрол и верификация в областта на правосъдието и вътрешните работи звучат нелепо на фона на това, което може да се види с просто око.

В нашия закон за движение по пътищата, впрочем, също е записано, че нямаш право да принуждаваш някого да се отмества от най-лявата лента на магистралата, защото много бързаш. Но, какво от това? Познавате ли някой санкциониран за такова нещо? Аз лично не. Същевременно обаче, в нашия закон пише и още нещо, много важно - че след изпреварване си длъжен да се върнеш вдясно. Имате ли наблюдения колко български шофьори правят това? Явно има нещо притегателно в лявата лента и човек се чувства някак по-голям, по-силен.

Така че, напълно споделям почудата на хърватите, с които съм си говорила, че как е възможно България да приемат в ЕС, а Хърватия - не? И аз това се питам от години вече. Хиляди пъти съм била в Хърватия, тия хора и война преживяха, но никога не ме е напускало усещането, че там си е Западна Европа (може би малко по-бедничка, но все пак на светлинни години от нас). Веселото усещане, че съм получила възмездие не ме напусна до хръвтаско-сръбската граница. Оттам вече се почна - отзад, отпред, отгоре, отдолу, фарове, каква ли не демонстрация на превъзходство. Там зачестиха и българските номера със същия подход. Става ти някак мило и родно, почваш да се адаптираш, чукайки се по главата за пореден път - абе накъде сме тръгнали, бе!

Сръбската полиция не е никак придирчива към светкането с фаровете, но пък е непреклонна, когато има превишение на скоростта. За сметка на това са сговорчиви за уреждане на въпроса, особено с чужденци (нямам идея как е с местните). Причината е, че искат да се плаща глобата в динари, а когато нямаш, което е нормално на връщане, не може да платиш в евро, затова се почва - я иди сега на еди-коя си бензиностанция, там обмени пари и се върни за глобата. В 3 или 5 часа сутринта някак никой не е склонен да прави това упражнение. Още повече, че в бензиностанциите се плаща и с евро и затова е странно защо полицаите не приемат пари в евро, особено от чужденци, ноооо закони - кво да правиш (или знам ли?). Няма проблем, обаче, ако не искате "квитанция" насреща, тогава може в евро, като сумата е по преценка на полицаите.

Мразя да минавам през Сърбия по тъмно. Първо заради доста по-лошия асфалт (особено на връщане от Западна Европа) и, второ, заради това, че там масово се кара на дълги. И не им пука, ако и ти им отпериш дълги. Това е положението. Освен това, както и в България, в Сърбия също е честа практика този, който изпреварва да пусне дългите още отдалече, че да е сигурен, че си го видял. Това вероятно се дължи на факта, че оттам минават доста чужденци, за които е нормално да се включат да изпреварват без да чакат някой по-свръх човек да им разреши. Явно за мъжкарската балканска душа е твърде унизително - къде сега ще ми се моташ, аз съм с егати колата и ще те чакам, кой си ти беее?

В пълната тъмница и вече след 10-12 часа каране, човек е доста изморен и битката с дългите и напористите мачовци е направо изтощителна. Хеле, криво ляво с по-чести смени на шофьорите, успяваме да се доберем до българската граница. Да ви призная, отдавна вече не ми трепва сърцето. Преди се вълнувах - ехааа, прибирам се у дома, в родината. Сега вече, някак се чувствам примирена - еми, пак се прибирам, нищо следващия път. Иначе на границата са любезни, особено ако подходиш любезно. Но разпитват: откъде се връщате, какво правихте там, носите ли алкохол, цигари - алоооо, това е единен пазар, къв алкохол, кви цигари? Не че проверяват, ама питат.

Както и да е, последните метри винаги са най-трудни. Асфалтът по тъмно от Калотина до София е като черна дупка. Не знам какво има в него, но има свойството да поглъща светлината, барабар с маркировката. Естествено, колчета няма и трябва да се ориентираш с особено внимание къде свършва пътят и къде почва канавката. При двулентов път за едната посока е някак нелепо да се движиш с 60, но все пак трябва да се отдаде чест на КАТ при Сливница и даже най-големите майстори намаляват докъм 40, че да е сигурно. Дип, че трафикът не е голям, иначе не ми се мисли какви задръствания биха станали.

Освен това, този път явно се е видял апетитен за доста предприемчиви търговци, които са си настроили всякакви търговски обекти, без ускорителна или забавителна лента и затова от КАТ са решили въпроса кардинално - абе 60 км/ч и толкоз. За къде бързате?

До Европа и назад

Всяко отиване до Брюксел ми напомня болезнените истории на Алеко за неговия герой отпреди повече от 100 години Бай Ганьо. И си казвам, добре де, мамка му, в ЕС сме вече от близо 4 години. Защо не просто не можем да ги стигнем, а дори тичаме в обратната посока? Защо всеки път трябва да страдам, че се прибирам? Не само заради лошите пътища, а за това, че никой не иска да мисли за другия - от Пътната агенция да помислят как ще се чувстват шофьорите денем, нощем, при мъгла, при дъжд; КАТ да помислят за това, че ако не глобят някого, а вземат рушвет, може и те да пострадат; общините - как да направят така, че да привлекат хората при тях или поне да не ги отблъснат.

И, размишлявайки, си давам сметка, че ние чисто политически сме приети в ЕС, но не споделяме европейските ценности. Дали защото не ги разбираме или защото не ни харесват, но със сигурност не ги споделяме. Къде ти ще се съобразява нашата свободна балканска душа с някакви си правила? Правилата са за глупаци. Истината обаче е, че навсякъде в Европа има хора, на които правилата дотягат, независимо че може и да разбират техния смисъл. По-интересното е, че и свободната българска душа някак от само себе си започва да се съобразява с тях. Дали защото знае, че боли? Или за да не се излагаме пред чужденците?

Каквото и да е, всяко пътуване до Брюксел и обратно показва един жесток факт - България изключително бързо се отдалечава от това, което и преди 30 години разбирахме като Европа. И, което е по-страшно, границата се измества изключително бързо към нас. Ако преди Западна Европа започваше някъде след Унгария или след Словения, сега тя е достигнала досами българската граница. След още няколко години съм сигурна, че и в Сърбия нещата ще са още по-осезаемо различни. Затова е крайно време да си отговорим на въпроса - какво искаме ние всъщност? Че най-сетне да започнем да си го постигаме.