euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

В пика на кризата в еврозоната често се чуваше думата Гризход - съчетание от думите Гърция и изход (grexit). Думата се появи, когато разкритията за реалното състояние на гръцката икономика станаха толкова много и трудни за възприятие, че мнозина анализатори смятаха, че би било по-лесно Гърция да преживее напускане на еврозоната, а оттам и на ЕС, отколкото да бъде спасена. В движение обаче беше преценено, че ако Гърция напусне еврозоната, това може да означава краят й като цяло. От година и половина насам на дневен ред е друга дума Бризход (Великобритания+изход) - ще напусне ли Великобритания ЕС или ще остане? И докато Бризход е все още напълно актуален въпрос, след изборите за Европейския парламент между 22 и 25 май е съвсем закономерно да си зададем въпроса съществува ли опасност от загубата на Франция - Фризход?

Голямата новина на тези избори беше не победата на Независимата партия на Обединеното кралство (UKIP) на Найджъл Фараж, а тази на Националния фронт на Марин льо Пен във Франция. Партията се класира първа с 24.95% от гласовете, следвана от Съюза за национално движение (UMP), ръководена някога от бившия президент Никола Саркози, с 20.79%. Управляващите Социалисти на Франсоа Оланд са най-големият губещ. Те получиха подкрепата на 13.98 процента от избирателите. 

Ако Марин Льо Пен бъде избрана за президент на Франция, тя обещава незабавно, още в първия си работен ден, да свика консултации за възстановяването на френската национална валута - франка и съответно за излизане от еврозоната. Според нея, Франция отдавна е престанала да бъде Франция и в момента е роб на Берлин и Брюксел. Това трябва да се промени, смята тя. Ако това стане, еврозоната, а и ЕС като цяло, ще спрат да съществуват много скоро след това.

Защо Франция е важна?

Защото Франция е в основата на ЕС такъв, какъвто го познаваме днес. Той започва развитието си от споразумението за въглища и стомана, сключено между Париж и Берлин малко след края на Втората световна война. Германия и Франция от самото начало са двигателите на европейския проект, замислен от далновидни и вероятно до голяма степен идеалистични френски и германски политици. Дуото Париж-Берлин винаги е бил неформалното управление на Съюза, който достигна забележителен синхрон по време на управлението на канцлера Ангела Меркел и президента Никола Саркози точно в пика на кризата в еврозоната. Именно заради това, на двамата им беше поставен етикета "Меркози". Те се явяваха заедно дори на пресконференциите след срещите на върха на ЕС, когато се взимаха съдбовни решения за справяне с кризата.

След като Оланд спечели президентските избори през 2012 година обаче, и то с незначителна преднина пред Съюза за народно движение на Саркози, ситуацията драматично се промени. И въпреки многократно заявяваната ненарушима германско-френска връзка, магията вече я няма. На пресконференциите след края на Европейските съвети Ангела Меркел изглежда самотна, а Франсоа Оланд самовглъбен. Именно дуото Меркози беше в основата на задълбочаването на евроинтеграцията като единствен логичен отговор на кризата, провокирана от взаимосвързаността между икономиките в Икономическия и паричен съюз (ИПС) и подхранена от различните скорости, с които тези икономики се движат, озаптявани от обща валута. Двуполюсният модел на управление на Съюза на моменти предизвикваше сериозно напрежение сред останалите членки на ЕС, защото ги караше да се чувстват неравноправни. Въпреки това обаче, бъдещето на ЕС изглеждаше стабилно и в сигурни ръце.

След смяната на властта в Елисейския дворец и неочакваната загуба на Никола Саркози от неубедителния Оланд, започна и бързото увеличаване на вариациите на думата "изход". Великобритания използва незабавно отворилата се възможност, за да запълни вакуума със своя дневен ред. И успя. Липсата на силен френско-германски мотор даде възможност на центробежните сили да се мобилизират и окрупнят. Резултатите от евроизборите показват това недвусмислено. И макар все още потенциалът им да не е толкова разрушителен, колкото се очаква, повече от сигурно е, че бъдещето на ЕС и особено на еврозоната е застрашено. Оставането на Великобритания в Съюза е ключа за това как ще се развият събитията в еврозоната. Германия продължава да настоява за продължаване на интеграцията там, само че без помощта на Франсоа Оланд това няма да бъде лесно, особено като се има предвид, че в Европарламента съществува риск от сериозна съпротива. 

Завръщането на Саркози

Малко преди изборите на политическата сцена във Франция, след близо две години мълчание, се завърна Никола Саркози. Настроенията в страната показват, че на този етап, поради липсата на друга силна фигура или политическа сила, завръщането на бившия френски президент може да се окаже единствения шанс на Франция да не бъде покорена от псевдопатриотичния Фронт Насионал, защото това би означавало край на френско-германския двигател, а от това следва и край на европейския проект, чиято основна задача, както ни напомни кризата в бивша Югославия в края на миналото столетие и сега в Украйна, продължава да бъде опазването на мира. 

Хиперактивният френски политик, известен със своите ексцентричности, излезе със статия за френския седмичник Le Point и за германския всекидневник Die Welt, в които не само отстоява европейския проект, но показва и готовност той да бъде реформиран. Според него не по-малко от половината от сегашните правомощия на ЕС трябва да бъдат премахнати и суверенитета на страните-членки да бъде възстановен. Общите европейски компетенции трябва да бъдат "кондензирани" в не повече от десет сфери: промишленост, земеделие, конкуренция, преговори по търговската политика, енергетика, изследователска дейност. Според бившия френски държавен глава, всички онези, които искат Европа да се разпадне "забравят уроците на историята и ще ни отведат до бездната". Франция и Европа са неотделими географски, исторически, културно и политически. Европа трябва да бъде подкрепяна, призовава Саркози в своята статия.

Марин Льо Пен обаче нарича Никола Саркози "евроидиот", който не вярва повече във Франция и почита Европа като религия, поддавайки се системно на волята на Германия. Данните от изборите и сега, и преди, показват, че в UMP все още има много живот и това е единствената сила, която може да се противопостави на устрема на Фронт Насионал. На евроизборите през 2009 г. Фронтът се класира пети с 6.3%, а първа  сила беше партията на Саркози, която взе 27.8% от гласовете. Социалистите бяха трети с 16.48 процента. На парламентарните избори през 2012 година UMP се класира втори с 27.12%, съвсем малко зад социалистите, които получиха 29.35%. Партията на Марин льо Пен тогава получи 13.60%. Тези данни показват, че на практика Съюзът на Саркози поддържа доста стабилен резултат. 

На евроизборите тази година, независимо от спада в подкрепата за Съюза за народно движение, големият губещ са социалистите. По всичко личи, че Фронтът е взел от всички партии (зелените също отбелязват спад). Най-големият конкурент на Льо Пен обаче си остава UMP и точно това се очаква да бъде мисията на Саркози, ако се завърне. В момента партията е разтърсвана от поредния корупционен скандал, след като ключов член на предизборния щаб на Саркози призна, че са фалшифицирани балансите на партията, за да се прикрие факта, че тя е използвала много по-голям финансов ресурс за кампанията си, отколкото законът позволява. Скандалът доведе до оставката на лидера на партията Жан-Франсоа Копе. Въпреки скандала обаче, обществеността изглежда готова да прости на Саркози само и само да спре възхода на Марин льо Пен. 

Вчера във Франция по улиците излязоха няколко хиляди младежи (според полицията 4200, а според организаторите - 8000) на протест срещу възхода и антидемократичните ценности на Фронт Насионал. Макар броят им да е много по-малък в сравнение със сходен протест през 2002-а година, когато Фронтът едва-едва прохождаше, очевидно е, че има достатъчно поле за действие срещу него. Френски медии посочват, че бившият френски президент засега успява да консолидира партията, в която се е появило разцепление. Една част се опитваше да се състезава с Националния фронт, а другата запазва проевропейската си ориентация. Все още обаче завръщането на Саркози е под въпрос и много зависи от това дали може да се стигне до предсрочни избори във Франция, за каквито настоява Марин льо Пен. 

Много е важно консолидирането на проевропейските сили да стане не само на ниво Европарламент, но и на ниво Съвет. Надежда за това дават резултатите от изборите в Италия, където иначе твърде популистичният премиер Матео Ренци спечели съкрушителна победа и създаде усещането, че Италия може би изплува обратно в нормалността. Италианският вестник Il Sole 24 Ore смята, че Ренци трябва да обедини Европа. Победата му от 40.8% на фона на значителната загуба на популистичните партии, особено на антистатуквисткото "Движение пет звезди" на Бепе Грило, поставя много тежка задача пред него. Това не е гласуване за Ренци, а за Италия, смята вестникът. Ако той не започне реформите, които обещава, защото с гласовете си мнозинството италианци са демонстрирали "политическа интелигентност", изисквайки нова Европа, дълбока промяна, лишена от унищожителен популизъм. 

Това е и очакването от Ренци в Европа - единствената голяма членка на ЕС (освен Германия), сред основателките на Съюза, която демонстрира трезвост при гласуването. Ренци изглежда твърде млад и твърде артистичен, за да влезе в обувките на Саркози, но историческият момент изисква точно това от него. Юнската среща на върха може да се окаже много по-решаваща за бъдещето на ЕС, отколкото тази през юни 2012 година, когато беше договорено изграждането на банковия съюз - най-голямата интеграционна стъпка от Маастрихтския договор насам. Тогава ще се броят гласовете за реформа на ЕС, но с разхлабващ ефект, за реформа на ЕС, но със затягащ ефект и за продължаване постарому. В целия този дебат е оглушително мълчанието на "новия сектор" на Съюза.