euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

Използвам момента преди връщането на учебниците, за да напиша този текст след неколкократни припламвания на музата в рамките на учебната година. Поради неудържимото темпо на учебната програма обаче все не достигаше време. Но тъй като сдаваме читанката, настъпи моментът за „годишен преговор”.

Всичко започна с уж невинния въпрос на сина ми „Мамо, кажи ми още произведения от Йордан Друмников!” Моля?!, възклицавам аз и, тъй като имам някакво усещане, че съм чувала това име като дете, правя бърза справка с „Гугъл” и откривам, че това е детски автор, бивш редактор във вестник „Септемврийче”. Че съм се натъквала на него като малка е повече от ясно, все пак съм дете на зрелия соц. Какво прави той в учебника на сина ми през 2010 година е интересен въпрос.

Бърза справка в съдържанието открива други познати ми от детството имена като Петя Йорданова, Лъчезар Станчев, Калина Малина, Леда Милева, Дора Габе, Лиляна Стефанова, Асен Босев, Чичо Стоян. Класиците са представени от Ран Босилек, Иван Вазов, Елин Пелин, Йордан Радичков, Ангел Каралийчев, Емилиян Станев, Елисавета Багряна. Има и „световна класика” в лицето на Екзюпери, Шарл Перо, Джани Родари, Астрид Линдгрен, Карло Колоди, Лев Толстой, Лафонтен, Езоп че даже и Тургенев.

Отделно от това има и автори като Борис Светлинов, Ана Александрова, Кирил Назъров, Атанас Цанков, Ангелина Жекова, Методи Христов, Лозинка Йорданова и още 5-6 други, които срещам за първи път в живота си. Преброих общо 66 автори, чиито произведения се изучават във втори клас.

Амбициозно нали? Сякаш авторите са преценили, че ако във втори клас децата не прочетат поне 120 произведения (средно от всеки по две), това ще се отрази гибелно на езиковата и общата им култура. Като се абстрахираме от количеството, иде ред и на същностния въпрос - за качеството. На какво основание са подбрани точно тези или по-точно всички тези автори? И каква е целта да са подбрани именно тези произведения?

За да отговорим на тези въпроси, трябва да си зададем основния въпрос, а именно каква е целта на предмета четене. Отговорът привидно е прост – да научи децата да четат. Това означава да разбират книгите, да ги осъзнават и да ги обичат. А как става това? Със сигурност не със заливане с купища произведения и смесване на зърното с плявата. Защото създаването на критерии също е част от процеса на ученето по четене. И въпросът не е как да разпознаем добрата книга, а как да разпознаем добрата книга за себе си. Ключът е в личното отношение към четенето, което трябва да се изгради у децата. Четенето не може да бъде задължение, за разлика от всички останали предмети. Самият процес на четенето е дълбоко личен и емоционален и тази специфична връзка с книгите не може да се изгради под заплахата от двойка.

Това, което предлагам аз, се базира на наблюденията над собствения ми син и не претендира за изчерпателност, а за принципен модел на формулиране на приоритетите. Предлагам от всичките 66 автори да се отсеят максимум една трета, които да се разпределят през учебната година така, че да може на всеки да бъде отделено достатъчно време за четене, обсъждане и собствена интерпретация.

Да вземем за пример Астрид Линдгрен. В читанката е публикувана една глава от „Пипи Дългото чорапче”. Децата я прочитат, в най-добрия случай я преразказват и преминават към следващия текст. А би могло, ако не се препускаше по съдържанието, в единия час децата да се запознаят с текста, да чуят повече за книгата и за самата Астрид Линдгрен, чиято история сама по себе си е интересен урок. За домашно децата могат да прочетат още една глава от книгата по избор, а в следващия час или два - да си разказват кой какво е прочел и да обсъждат каква всъщност е Пипи. Въпросът добро дете ли е Пипи би могъл да произведе интересна дискусия между осемгодишните.

На същия принцип биха могли да се изучат и останалите автори (онази една трета от сегашните 66), които да са представени с по едно произведение (или глава) в учебника, а децата да бъдат провокирани да прочетат допълнително. Жизнено важно е да има достатъчно време за обсъждане, за да могат да изразят свободно мнението си или дори липсата на такова - ако някой каже, че „Пипи Дългото чорапче” не му харесва, но се аргументира защо и посочи нещо друго, което му е приятно да чете, той също може да получи шестица.

А през лятото всички тези (и може би още) книги трябва да фигурират в списъка с препоръчителна литература, за да могат децата да прочетат цялата книга. (При по-големите четенето на книгите е изпреварващо, преди да се учат произведенията, но по-малките биха имали повече полза от обратния подход.)
Защото нали помните голямата цел, която поставихме пред предмета „Четене” - на първо място, децата да се научат да общуват с книгите, да имат елементарни умения да ги разбират на ниво сюжет и герои, а след това - да изградят собственото си отношение към тях. Повярвайте ми, няма дете, на което нито една книга на света да не му е интересна, децата просто не знаят как да общуват с книгите. И някой (училището, учителя, родителя) трябва да посредничи в началото, за да се осъществи контакт.

Така стигнахме до голямата цел на образованието въобще - детето да открие собствените си интереси и да изгради собственото си отношение към света. Училището трябва да му помага в това, редом с родителите, а не да го затрупва с тонове излишна информация. Защото, особено когато са малки, децата трудно отсяват важното от неважното. И е лесно да бъдат объркани че Екзюпери е точно толкова добър колкото Иван Иванов, например. А той не е и за това има обективни причини. Спорът кои точно автори и книги да се изучават може да бъде тежък, но не е там работата. Въпросът е на децата да се дават малко, но качествени и разнообразни автори и произведения, които наистина да ги заинтригуват и да им покажат, че четенето не е досадно задължение, а друг начин за познаване на света.

И защо през лятото, след Иван Вазов, Астрид Линдгрен, Ран Босилек или Лафонтен, да не прочетат „Хари Потър” и да не направят сравнение? Може да не смятате (нито пък аз) че е изключителен литературен образец, но е феномен на съвременната култура (развлекателна индустрия, ако ви харесва повече), близък до децата и познат на повечето поне от екрана. В края на краищата, целта продължава да бъде една - децата да се научат да четат и да мислят. Да преценяват, да отсяват, да критикуват, да се аргументират.

Аз си спомням само една своя шестица по литература - тази, която получих, след като обясних защо не харесвам книгата „Хоро” от Антон Страшимиров. Ще се гордея със сина си, ако и той получи такава.