Ефектът на пеперудата
Аделина Марини, снимки: Ева Манасиева, October 7, 2010
Докато чаках моята колега Ева Манасиева да ми изпрати снимките от ходенето й в унгарското село Девечер, най-засегнато от токсичното наводнение, излязох на балкона и се загледах в градските дървета отсреща. Замислих се, какво ли би станало, ако ей така както си стоя и улицата ми бъде залята от червеникава двуметрова тиня, преобърне всички коли по нея и на всичкото отгоре съдържа отровни химикали и тежки метали. Всъщност, именно в това е големият проблем - да си представим как точно изглежда бедствието, да го "усетим" - мокрото, студа, миризмата на химикали, която разяжда кожата, оградите, убива растенията и животните, всичката риба в близката река.
Представих си как стоя с лопата в ръка с гумени ботуши и изривам 
червената токсична тиня от стълбите на къщата си и докато спирам за кратка почивка осъзнавам, че аз повече няма да живея в тази къща. Не че не искам, не мога. Не мога да живея в нея, защото почвата в радиус от 40 кв. км. от района на аварията е замърсена, загинала е цялата флора и фауна, водата е отровена, къщата скоро ще бъде разядена и един ден ще се срути.
Фактите
В понеделник около обяд седем села в унгарската област Колонтар са заляти от двуметрова вълна, предизвикана от скъсване на хвостохранилището на фабрика за алуминий в унгарския град Айка. Загинали са над четирима души, ранени са над 113, а изчезналите са шестима, по данни на природозащитната организация WWF. По-лошото е, че тези, които нямат вид на ранени, не са сигурни дали няма да започнат да им се проявяват петна по кожата, рани, дали няма да получат стомашни проблеми от вдишването на отровните изпарения. Всичката риба в река Марцал е измряла, а от тази сутрин разливът достигна и река Дунав при унгарския град Дьор.
Унгарският премиер Виктор Орбан посети днес мястото на инцидента, три дни след аварията и заяви, че няма никакъв смисъл да се влагат усилия в ремонтирането на засегнатите селски къщи. Най-добре е да се изградят изцяло нови селища.
Усещането за бедствие
Когато слушаме или гледаме такива новини често ги чувстваме далечни, не ни засягат. Да, може и да цъкаме с език, но все пак - не усещаме миризмата, влагата, не се налага да спим в палатки или в областното училище. Не се чудим откъде да вземем пари, за да си купуваме вече само минерална вода, нови дрехи, защото старите вече са разядени от химикалите. И това е големият проблем, че рядко осъзнаваме мащаба на бедствието. Ето така беше и с опустошителните наводнения в Пакистан. Да, вярно че Министерството на външните работи, съвместно с Червения кръст, откриха кампания за набиране на средства. Един СМС и сме готови. Не сме,
защото, ако това стане у нас?
Това беше вторият въпрос, който ме мъчеше, докато съзерцавах вдъхващия усещане за вечно спокойствие октомврийски дъжд, бавното откъсване на изсъхналите листа от клончето до балкона и лекото потрепване на все още непожълтелите листа от падащите ситни капчици. Да, наистина, ами ако и у нас стане подобно бедствие? И въпросът е изключително важен по няколко причини.
Първо, на Унгария от няколко години никак не й върви. И там преходът от 
социкономика към пазарна, с елементи на европейско членство, се оказа труден и мъчителен. Затова и унгарците си избраха социалисти да ги управляват, които пък излъгаха за огромните дългове и държавата беше изправена пред фалит. Сега тъкмо си избраха дясно правителство, намерено да извърши трудните реформи и се случи тази авария.
Второ, по унгарски източници, заводът за алуминий в Айка не се е занимавал само с алуминий. Затова и тръгнаха слуховете за повишени нива на радиация и съдържание на метали с трудни имена в червената тиня. Засега подозренията за радиация не се потвърждават от местните власти. Този факт, както и вероятно липсата на редовни прегледи за това доколко устойчиво е хвостохранилището на завода, са причина за екологичната катастрофа. Нещо, с което сме дълбоко наясно и тук - липса на контрол, липса на санкции, липса на препоръки, които да се спазват, защото никой не се замисля - добре де, ако сега си затворя очите за еди-кой си завод, дали пък утре някаква авария няма да ми разсели семейството или направо да го погуби.
В най-силно засегнатото от токсичното наводнение унгарско село Девечер направиха впечатление и други пропуски, типични за недобре развити държави. Мерките за сигурност, за почистване при излизане от засегнатия район, са под всякаква критика. Както разказа и нашият колега Ева Манасиева, хората с маркуч, целия накиснат в тиня, си мият с вода ръцете, ботушите, а после и лицето.
Що е то отговорност?
Засега не е ясно каква отговорност ще поеме заводът, нито пък държавата. 
Въпросът с отговорността, обаче, излиза много отвъд границите на държавата Унгария, а и на човешкото общество като цяло. Докато стоя и гледам дървото отсреща с падащите капки дъжд върху листата му продължавам да си мисля - ами, ако това дърво утре бъде покосено от киселинен дъжд, от отровна тиня, от немарлив шофьор, който си излива маслото от автомобила в неговите корени, кой ще поеме отговорност за него? Ами за загиналите птици, животни, буболечки, лазещи твари в земята и върху нея? Отговорността за нашите действия или бездействия не е само по отношение на нас самите или на държавата. То е отговорност и към средата, в която живеем с всички нейни твари, заради ефекта на пеперудата.
Всички снимки от Девечер можете да видите в дясно от текста като кликнете върху тях.