България има проблем в отношението си към Русия. За пореден път това пролича ясно по повод проекта АЕЦ „Белене”, който ще бъде финансиран с руски средства. Като оставим настрана съвсем основателните ни упреци към управляващите, че сделката се сключва при почти пълна неяснота на параметрите по нея и евентуалните бъдещи ползи, лесно се вижда, че един от основните аргументи на противниците на сделката е „руската връзка”. След половинвековна съветска доминация и с оглед на историческите българо-руски отношения, подобни опасения са напълно основателни. Но вече 20 години България е независима демократична държава, навършила политическо пълнолетие, така че би трябвало да може да нарича нещата с истинските им имена и да разпознава ясно проблемите си.
Но не. София продължава да се държи спрямо Москва като пораснало дете към свръхвластната си майка: хем се бунтува, хем се страхува. Опитва да се измъкне от опеката й, но неуверено, като тийнейджър бяга от къщи, за да се върне още по-покорен. Разбира се, политиците не признават, че има проблем, подобно на хора, които се срамуват да кажат че не са чели някоя популярна книга или че не я разбират. А в това не би имало нищо срамно, защото не само България има проблем в отношенията си с Русия.
В доклад за Центъра за европейска реформа, Катинка Бариш прави силно критичен 
анализ на общата европейска политика.
Европейският съюз вече може да говори на един глас с Москва, но не знае какво да й каже.
А защо, при положение, че е член на Европейския съюз и също има проблем в общуването с Москва, България да не се включи в това общо търсене на послание? Още повече, че има една много съществена разлика: България по-скоро знае какво иска да каже на Москва, но не знае КАК да й го каже.
Ако се върнем към доклада на Катинка Бариш, тя анализира новата формулировка на евро-руските отношения, лансирана през 2008 година - „партньорство за модернизация” (заменила модела на „стратегическо партньорство”). Идеята е Съюзът да помага на Русия с капитали, технологии и обучение. А презумпцията е, че модернизирана Русия ще бъде по-прозападно ориентирана, по-отворена и по-сговорчива. И, докато на ниво ЕС, партньорството все още е само фраза, стрни като Германия и Франция отдавна имат двустранни „партньорства за модернизация” с Русия. Причината, според Бариш, е слабият темп на демократичните и пазарните реформи в Русия.
Ако Русия не е готова за реформи, всякакво партньорство ще бъде ограничено до няколко междуправителствени или европейски програми за сътрудничество. Което трудно би помогнало за транформация на руската икономика или би дало тласък на руско-европейските икономически отношения.
Доколко изобщо е възможно да се реформира Русия? Бариш описва процес на „брежневизация” на Путинова Русия, сравнявайки я със Съветския съюз на Брежнев от 70-те години на миналия век: режимът на Путин вече е прекалено втвърден, за да позволи дълбоките и широки реформи, необходими на страната. А според анализатора Фьодор Лукиянов,
Руснаците виждат ЕС като източник на пари, умения и технология, а не като модел, към който Русия да се приобщи. Възможно е дори ЕС да помогне на Русия да се реформира, това да не я направи по-склонна към сутридничество. Или страната да се дестабилизира от радикална промяна, която би подкопала Путиновия режим.
Въпросът е доколко днешните руски лидери могат и искат да реформират страната в посока конкурентен пазар, върховенство на закона и лична свобода. И, докато президентът Дмитрий Медведев лансира тези ценности, премиерът Владимир Путин развива тезата за „руски консерватизъм” и за нуждата от държавен контрол над икономиката.
Икономическата криза може би е струвала състоянието на някои от олигарсите, но също така тя увеличи дела на държавата в икономиката над 50 процента. Високопоставени лица, близки до Путин, контролират най-големите предприятия. Средната класа е апатична. Докато руските демократични иннституции функционират лошо, цялата система ще балансира несигурно според прищевките на Путин и близкото му обкръжение.
България твърде добре познава тези „прищевки”. Да си спомним само енергийната офанзива на Путин, наречена от българския президент Георги Първанов „Голям шлем” (проектите „Южен поток”, АЕЦ „Белене” и „Бургас-Александруполис”) . Българо- руските енергийни отношения в последните години са може би най-яркият пример за отсъствието на ясна българска позиция спрямо Москва и липсата на средства за отстояването й. От три години, обаче, България има алтернатива-европейското членство й дава възможност да говори с общия европейски глас. А не, както в момента София прави, да държи исото.
Ето как, според Катинка Бариш, би могъл да протече евентуален диалог ЕС-Русия в сферата на газовите доставки:
С оглед на нарастващата несигурност на глобалните газови пазари, ЕС предлага сигурно търсене - големите европейски компании търсят дъллгосрочни договори с предсказуем партньор. За да си осигури тези договори, Русия може да направи отстъпки в други бласти. Тогава ЕС може да попита защо Москва иска да строи скъпия и технически сложен „Южен поток”, вместо да използва „Набуко”, за да транспортира руски газ до Югоизточна Европа. Русия ще има нужда от западни капатали и ноу хау, за да разработва нови газови находища, а ЕС все още иска Москва да приеме общите принципи по отношение на инвестициите и транзита в енергийния сектор.
Ако се върнем към България, не е ли това идеалният контекст, в който да бъдат поставени общите енергийни проекти с Русия и договорите за доставка на газ, които в момента тънат в мъгла и демагогия, а Москва има възможност да ги използва като средство за политически натиск. Ако България направи енергийните си отношения с Москва част от европейските, ще може не просто да формулира ясно и категорично исканията си. Ще може и да поставя условия. Защото, пише в заключение на доклада си Катинка Бариш,
ЕС трябва да излезе с ясно послание към Русия: че съюзът е за по-дълбока интеграция и по-широко сътрудничество, но само ако има напредък в икономическите реформи, защитата на човешките права и политическата свобода. ЕС трябва да покаже твърдост по отношение на общите съседи и особено по отношение на руските критики към „Източното партньорство”- да заяви ясно, че не приема и няма да приеме руски претенции за сфери на влияние. Че страните в региона, трябва да имат правото сами да определят съдбата си. При това не срещу „привилегията” да имат добри отношения с ЕС, при условие, че поддържат „правилния курс” към Москва (например Украйна и Беларус).
Е, не е ли точно това, което искаме София да каже на Москва?
Далия Грибаускайте | © MSC/Koerner
Марош Шефчович, Мигел Ариас Каньете | © European Commission
Жан-Клод Юнкер, Бойко Борисов | © European Commission