euinside

Cause and Effect in European Politics and Law

Толерантността - terra incognita за мнозина българи

Аделина Марини, 30 декември 2013

Онзи ден за първи път имах време да си проверя адски много натрупали се мейлове още отпреди коледната ваканция. Правех това на фона на многоезичен говор в къщи, което е ежедневие - телевизорът обикновено е на хърватска, италианска, словенска или англоезична програма. Самата аз чета ежедневно на няколко езика, а в къщи сме създали някакъв хибриден език, при който в едно изречение може да има думи на 2,3, а понякога и 4 езика, както дойде. Причината е, че темпото на ежедневието ни е голямо и няма време да се замисляме. В тази смесена езикова среда понякога усещам, че ми "бягат" думите и затова взимам първата, която ми попадне.

Така онзи ден споделих във Фейсбук един призив на "Репортери без граници" за събиране на дарения за нашите колеги по света. Докато пишех съпровождащия поста ми текст, не ми дойде на ум българската дума "дарявам", а използвах тази, която се употребява в хърватския - донирам. Ако българският език беше отворен към усвояването на чуждици, както езиците от бивша Югославия, вероятно и у нас щеше да се произнесе точно "донирам". Постът ми беше атакуван от хора, които изпитват неприязън към чуждиците и това силно ме ядоса, защото измести смисъла към нещо, което в днешно време ми се струва незначително. Живеем в глобален свят и общуването, особено в свободни и незадължаващи с нищо пространства като социалните мрежи, би трябвало да е освободено от излишно бреме.

Езиков патриотизъм

Държа на езиковата грамотност, не ме разбирайте погрешно, но всъщност не става дума толкова за някакъв езиков патриотизъм, колкото за нещо друго. Докато се опитвах да туширам негативизма от употребата на "донирам", се замислих, че всъщност става дума за нетолерантност. Една дума, която е истинска terra incognita за страшно много българи. Пълна нетърпимост към различното, ако ще и то да не е правилно. Пълен отказ да се разбере защо е така, нарочно ли е, не е ли. Ето, нека останем на езикова тема. Сигурна съм, че или сте жертви на подигравки, или сте автори на укори за хора, които говорят на диалект. Трябва да призная, че аз също съм изпитвала вътрешна съпротива като чуя диалектна реч. Интересното обаче е, че никъде другаде по света, където съм била, не съм усещала враждебност към диалектите на съответния език. Дори и в новата ми родина - Хърватия, където има много отличителни диалекти. Приемам ги като част от народността, културата, манталитета, от личността, ако щете.

Доста по-трудно ми беше да приемам със същото любопитство и позитивизъм реч от Варна, Русе или Шоплука. Причините за вражеското отношение към българския диалектен говор са много и основно се коренят в тоталитарното ни минало, когато диктатурата съзнателно създаваше вътрешни граници, спираше свободното движение на хора и създаде изкуствено разделение между тези от София и онези от провинцията. Вражда, която живее и до днес и не само, че не намалява, но дори се увеличава в резултат на сгромолясването на колективната планова икономика и провала в създаването на истински свободна пазарна икономика. Плодовете на това са голямо обезлюдяване на провинцията за сметка на набъбването на населението в големите градове и столицата София. Нетърпимостта към правото на някой да говори на езика/диалекта, на който говорят родителите му, близките му, приятелите му е шокираща дори и сред хора, които обявяват себе си за демократи и се борят срещу завръщането на тоталитаризма в България.

Софиянци, ходете си по родните места!

Вероятно ви правят впечатление постовете на ваши приятели от София, които ликуват по големите празници от изпразването на града и от връщането на "софиянци по родните им места". Това е друг признак на всепризнатата "българска толерантност". Аз лично съм ликувала по този повод, защото се освобождаваха много места за паркиране и като цяло намалява стресът от шофирането. Само че това е времето, когато родените в София започват да мечтаят за връщане на жителството и изпразване на града от нежелани "селяни", които освен диалекта си, внасят и култура на несъобразяване с останалите, незачитане на заварените правила и изобщо внасят различност, която местните не възприемат. Нито едните, нито другите се стараят да изградят мост помежду си. Нещо повече, всяка група копае разделителния си ров все по-дълбоко и по-дълбоко. 

Вече едва ли обръщате внимание на това, че и децата ви броят колко коли с несофийски номера са паркирали на родната ви улица. Врагът в моето легло е положението в София. Неприязънта е наситила въздуха в града. По принцип може и да давате предимство на колеги-шофьори, но ако на номера му пише нещо различно от С или СА, то със сигурност не бива да му се дава и глътка въздух. 

По-скъпата кола е с предимство винаги и навсякъде! Полицейската също

Някъде около година, а може и повече преди да напусна България през 2012 г., твърдо отказах да шофирам из софийския трафик или из България. Просто тази тотална нетолерантност към правилника и към останалите на пътя ми смазваше психиката. Провокираше в мен агресия, от която се плашех. Имах чувството, че съм в състояние да убия някого, само защото се бута, прережда, засича ме, не спира на пешеходците или минава през локви покрай тротоарите с мръсна газ. За мен българската култура на шофиране е един от най-ясните признаци за абсолютно отсъствие на толерантност.

Единици са онези, които ще ти спрат на пешеходна пътека или ще те пуснат да се включиш в трафика от улица без предимство. Да не говорим, че вече са единици онези, които знаят кога имат предимство по правилник. Просто се наложи законът на джунглата, че предимство имат онези, които се движат направо (не се смейте, чувала съм го с ушите си) или пък онези, които имат по-скъпа кола. 

Бягай, ако си различен!

Ще кажете, че това са дреболии на фона на отношението ни към ромите, бежанците, особено онези от Близкия изток или изобщо от онези страни, които не ни носят икономическа изгода, тоест не носят пари. Не, не са дреболии, защото ако вие сте способни да бъдете толерантни в контекста на горните неща, тогава ще сте способни да сте толерантни и към останалите. И ако се върнем отново на езиковата толерантност, замислете се кои думи са сред най-обидните - "педераст" и "мангал". Това не е ли достатъчно показателно за толелерантността ни към различните? 

В този смисъл 2013-а година за мен беше маркираща за българската нетолерантност. Прояви се особено силно с протестите. От една страна крайната нетолерантност на непротестиращи срещу протестиращи и пълен отказ от разбирателство между двете страни. Прояви се и в рамките на протестиращите като се начерта разделителна линия между онези от жълтите павета и тези, напуснали България, предателите един вид. Прояви се особено силно и със сирийския геноцид. Още не мога да проумея как е възможно седеммилионна България да пропищи толкова силно от "вълна от бежанци", които дори са под 8 хиляди?! Осем хиляди нещастни хора, бягащи от ужас, какъвто дори и на филм не искам да гледам, се оказаха най-голямата спънка пред икономическия просперитет и добруването на гостоприемния, трудолюбив и толерантен български народ. 

Просперитета ще дойде тогава, когато обществото започне да си лекува нетолерантността, а тя е със страшни размери и достига до елементарни неща като това дали трябва да се пуши на обществени закрити места или не. Просперитет ще има тогава, когато езиковият патриотизъм придобие градивен характер и започне да разпространява правилността си не чрез репресии, посочване с пръст или подигравки, а чрез предлагане на иновативни начини за посаждане на желание за грамотност у децата, а защо не и у възрастните? И пример в това отношение е сайтът "Как се пише?" - великолепна идея на една определено толерантна жена, която е решила да прояви езиковия си патриотизъм по този начин. Доста хубаво място е и блогът й. 

Уверявам ви, че ще започнете да стигате по-бързо и лесно до работа с колата си, ако се придържате към правилата и бъдете по-толерантни към беззащитните на пътя или колегите ви шофьори. И да ви кажа няма да закъснеете кой знае колко повече, ако пропуснете пешеходци дори не и на пешеходна пътека. Това не са по-долни хора, само защото или нямат кола, или предпочитат да ходят пеша. Това са хора, чиято работа може и да има ефект върху вас. Това може да са хората, които правят хляба, който ядете на вечеря, лекуват детето ви или оправят зъбите на майка ви. Възможно е детето, което не пропускате или псувате, докато притичва с топката си пред колата ви, да е детето на ваши приятели или пък някой като вас в този момент да псува вашето дете. 

Може само да спечелите, ако разширявате кръга на познанствата си и приемате различни - хомосексуални, сирийци, афганци, роми, вместо да се капсулирате в свой свят на изкуствена праведност. А докато се чудите какво следва след протеста, може да ви бъде от полза да чуете гласа на някой свой сънародник от чужбина, който може да покаже добри практики от страната, в която живее или пък да има по-добър поглед върху ставащото в България, именно защото е отвън и мисли в други категории. Изобщо България може да бъде много по-добро място, ако приемем, че толерантността не е порок, а дар, който може да ни направи щастливи, усмихнати и проспериращи.

Дано 2014 да е годината, в която ще се появят идеи за това как да се посее семето на толерантността във всяко кътче на страната. Ще е трудно, защото толерантността се превръща в дефицитна стока дори и в страни в ЕС, които доскоро ни служеха за пример - Холандия, Финландия, Великобритания. Но едва ли е невъзможно. В противен случай България я чака лошо бъдеще. Омразата води само до едно - унищожение. Единствената нетолерантност, която трябва да се стимулира и определено отсъства в България, е нетолерантността към нарушението на закона, към корупцията, към политическата арогантност, към липсата на идеи и конструктивизъм.