Защо е нужен Европейският съюз?
Аделина Марини, October 11, 2008
Финансовата криза тази седмица достигна още по-високи върхове, след като се оказа, че дори цяла една развита държава е изправена пред фалит. Става дума за Исландия. Спирам се на нея не за друго, а защото тя поставя на дневен ред въпроса ЗАЩО Е НУЖЕН ЕВРОПЕЙСКИЯТ СЪЮЗ?
Исландия е с население от 320 000 души и е прочута с рибата, гейзерите и първото място в класацията на ООН за 2007 г. "най-добро място за живеене". Това е държавата, която се възползва в максимална степен от световния кредитен бум. Всичко започва през 90-те години, когато пазарните реформи, парите от риболова, приходите от борсата и стабилните пенсионни фондове позволиха на исландските предприемачи да излязат в чужбина. В резултат на международната банкова криза милиардерите, които притежават всичко - от футболен клуб "Уест Хем Юнайтед" до веригата супермаркети "Сомърфийлд", магазините за играчки "Хемлис" и веригата "Хауз ъф Фрейзър", са в беда, а страната потъва в дългове. Стигна се дори дотам Исландия да търси заем не от друг, а от Русия. Същевременно обаче, зачестиха и призивите страната да бъде приета в Европейския съюз по ускорената процедура. Това чисто процедурно не е никак трудно, тъй като Исландия, ако изключим настоящите й финансови затруднения, изпълнява абсолютно всички условия за членство, така че Брюксел би се зарадвал от нейното приемане. Същевременно, това ще изисква и спазването на определена дисциплина, с което финансово независими държави като Швейцария, Лихтенщайн и Норвегия никак не са съгласни. Още повече, че членството в Европейския съюз не е въпрос само на икономическо оцеляване.
Финансовата криза не е просто криза, а е един от симптомите на сериозно геополитическо разместване. Точно в този аспект разсъждава и Дейвид Брукс, анализатор във вестник "Интернешънъл Хералд Трибюн", който писа тази седмица, че вече изобщо не става дума за ипотечна криза. Той пише още, че на всеки няколко години светът се изправя пред ново изпитание. Ако преди, това беше 11-ти септември, то сега световните лидери имат нелеката задача да намерят начин за стабилизиране на икономиките насред бързо изчезващите глобални капитални потоци. Това поредно изпитание обаче, според Брукс се дължи именно на изместването на икономическата сила. Възходът на Китай, огромното богатство на петролните държави и опростените монетарни политики създадоха океан от твърде много спестявания, които няма къде да бъдат вложени. Затова смята Брукс, сега е необходима нова класа от глобални водачи, които да отговорят на два жизненоважни въпроса: Доколко да бъде допусната намеса и можем ли да запазим модел на развитие, при който определени държави събират гигантски резерви и ги струпват в Съединените щати?
В крайна сметка, разсъждавайки върху процесите, които се случват през последните години, особено през последните няколко месеца, стигам до извода, че не просто се променя балансът на силите икономически и геополитически, но се променя и глобализацията, най-вероятно на този етап като посока. Ако глобализацията беше един желан процес, който на практика означава легитимна колонизация, то на това вече е сложен край. Сега, ако приемем, че същият процес пак се нарича глобализация, но с различна посока, то тя се обръща вече от развиващите се страни към развитите. Иначе казано, ако досега развитите държави търсеха евтин труд и лесно установяване на бизнес в развиващите се държави, сега развиващите се държави преминават в настъпление и започват да инвестират натрупаните средства у развитите.
На целия този фон на финансови затруднения у богати и развити държави и изключително динамично променящ се свят, политиците сякаш не осъзнават какво точно става. Ако хвърлим поглед в Съединените щати, ще видим, че там президентът Джордж Буш прокара спасителния план за 700 милиарда долара, с което на практика прехвърли топката на следващия президент. Кандидатите за поста – демократът Барак Обама и републиканецът Джон Маккейн също изглежда не са наясно какво точно трябва да направят, за да спасят икономиката като в същото време запазят водещата роля на страната си в света. Всъщност вторият дебат между кандидатите протече във взаимни обвинения и размяна на остарели виждания. Иначе младият кандидат на демократите Барак Обама заяви, че трябва да се работи още в помощ на средната класа и обвини републиканеца Джон Маккейн в намаляване на данъците в полза на богатите. От своя страна Маккейн върна жеста като обвини Обама, че иска да увеличи данъците и би предложил на финансовия министър изкупуване на лошите ипотечни кредити, за да помогне за откриването на нови работни местa. Ако си спомняте и двамата кандидати присъстваха на преговорите по прокарването на спасителния план и в една или друга форма го подкрепиха, което може да означава единствено, че приемат наследството без обаче да имат ясна дългосрочна визия за бъдещето. По време на втората си среща, двамата установиха, че страната им става все по-енергийно зависима от държави като Венецуела и Русия. Същевременно, за Барак Обама най-големият приоритет за националната сигурност на САЩ е "разбиването" на терористичната мрежа „Ал Кайда”, а Маккейн изрази оптимизъм по отношение на благоприятния изход от войната в Ирак. И всичко това на фона на загубата на влияние в ООН, липсата на яснота за изхода от финансовата криза, както и постоянно затъване в мироналагащите мисии в Афганистан и Ирак.
За да илюстрирам по-добре казаното от кандидат-президентите в контекста на промяната в глобалното съотношение, ще ви припомня още нещо от седмицата, а именно едно интервю на иранския президент Махмуд Ахмадинеджад, в което той за пореден път демонстрира мускули като заяви, че не приема икономическата помощ на Запада в замяна на това да спре обогатяването на уран. Нещо повече, този път сякаш Ахмадинеджад има сериозни аргументи: “Тази финансова и икономическа система е в колапс и скоро ще бъде заменена от друга. Трябва да сме готови от сега да участваме в изграждането на нова система. Естествено като казвам, че системата е пред пълен крах, не казвам че това ще стане утре, но определено се движи в тази посока.“
Както става ясно, вече има държави, които усилено се подготвят да променят мястото си в световната класация. В този смисъл, напълно уместно е да говорим по-подробно за още един глобален играч, на който България е член – Европейският съюз. Въпросът с глобалното влияние на съюза е поставян нееднократно през последните 5-6 години. Точно сега обаче, този въпрос е не просто актуален, той е фундаментален, защото ако приемем, че действително процесите, които наблюдаваме в момента са рухването на една световна суперсила, то тогава вакуумът, който тя ще остави трябва да бъде запълнен по възможно най-плавния и безконфликтен начин. Най-подходящ за тази роля е Европейският съюз.
Доколко обаче той е подготвен? Един от основните недостатъци на проекта Европейски съюз е мудността на неговото развитие. Доста често тази мудност излиза извън рамките на реалното време и пространство. В годините на относителен глобален комфорт след края на Студената война, съюзът се превърна в една изключително интровертна институция, заета да решава преимуществено собствените си проблеми. По отношение на външната политика, съюзът работи на следния принцип: от една страна поддържа някакви дългосрочни отношения със стратегически партньори, но от друга не предприема никакви реални действия за превръщането им в политика, която да даде резултати тук и сега. Да вземем за пример няколкото стратегически линии, които Европейският съюз провежда. Това са срещите на върха Европейски съюз – Индия, Европейски съюз – Китай и Европейски съюз - Латинска Америка, които се провеждат веднъж годишно и на тях обикновено се прави преглед на отношенията и се набелязват новите проекти, по които ще се работи. Идеята принципно е изключително добра, тъй като подлага стабилна основа за по-нататъшни задълбочени връзки. Само че, скоростта, с която се развиват събитията в глобален план, изискват много повече от това. Те изискват влияние, каквото Европейският съюз в момента не упражнява върху никого специално. Нещо повече, Европейският съюз в по-малка степен от Съединените щати, но все пак е доста зависим от Китай, Иран и Русия.
И ако вземем за пример Русия, вероятно си спомняте, че само преди два месеца, когато започна войната в Грузия, Европейският съюз си въобразяваше, че няма промяна в баланса на силите и обмисляше да наложи блокиране на преговорите с Москва по новия договор за стратегическо партньорство. Та, само два месеца по-късно, руският президент Дмитрий Медведев се появи във френския град Евиан и заяви на каква основа е готов да се водят преговорите по-нататък. Иначе казано, взе думата на Европейския съюз. Самият 27-членен блок обаче е разединен по отношение на подхода си и всъщност, за да не навлизам в повече подробности, основният проблем е именно това разнообразие и разнопосочие на интереси или най-просто казано етапи на развитие. Точно в тази последна графа попадаме и ние.
За съжаление обаче, докато не бъде ратифициран Лисабонският договор, Европейският съюз ще продължи да бъде все толкова разединен и което е по-неприятното, това съществуване във временната му форма сега, може да доведе до разпада на една от засега най-успешните междудържавни организации, които не са федерация. Именно затова, през тази седмица председателят на Европейската комисия заяви, че точно сега е моментът отново да преосмислим как да продължим напред: “Сега не е моментът да чертаем точно какъв ще е пътят ни. Време е обаче да си спомним, че последните няколко седмици и месеци показаха отново, че Европа се нуждае от Лисабонския договор. Една по-ефективна Европа, по-демократична Европа, Европа с ясен глас на международната сцена”.
Ако трябва да бъдем честни обаче, трябва да кажем и още нещо и то е, че не само Лисабонският договор е проблем за укрепването на Европейския съюз. Не по-малко сериозно е положението в страни като България, която е толкова заета с дребнотемие, политически противоборства, характерни за доста отдавна минали векове, че просто не се вълнува от това какво става на глобалната сцена и как може да допринесе, за да подсигури дори собственото си бъдеще. Защото само си представете България да беше сама, нечленуваща никъде държава с тази си вътрешна политика, с това си икономическо и финансово състояние и с този недостиг на работна ръка. Как би оцеляла в момент, когато се преразпределят силите на глобалната шахматна дъска, по израза на Збигнев Бжежински. И ако ние все още си мислим, че за нас е по-важно да ни размразят спрените еврофондове, то за набелязване на посоката в икономическото развитие се срещат само 4-те най-големи страни-членки на Европейския съюз. Останалите са призвани да следват, а ако не могат – изостават. Може би се завръщат онези времена, които се основаваха на принципа на естествения подбор.