euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

НАТО не е мъртво, дори напротив - възражда се. НАТО е и единственото място, където Съединените щати могат да общуват реално с Европа. Гъвкавост, финансиране и повече консенсус. Всичко това са сред най-повтаряните рефрени, които чух по време на 10-дневния ми престой във Вашингтон от официални лица, анализатори, експерти и високопоставени чиновници. Тъй като проблемът за отношенията между САЩ и Европа не могат да се разглеждат само върху една плоскост, ще се наложи да ги разгледаме на пластове и затова ви предлагам поредица, в която ще се опитам да ви покажа как изглежда бъдещето на трансатлантическите отношения от американска гледна точка при това в свят с динамично променящи се реалности.

И така, какво е НАТО и какви бяха неговите цели? Организацията на северноатлантическия договор, каквото означава съкращението НАТО, е създаден през 1949 година с подписването на договора през април във Вашингтон. Договорът е следствие от опасенията на западноевропейските страни и техните северноатлантически държави от експанзионистичните политики и методи на Съветския съюз. Основната цел на пакта е да съхранява свободата и сигурноста на всички свои членове с политически и военни средства, съобразно с принципите, заложени в договора от Вашингтон, както и с тези, посочени в хартата на Организацията на обединените нации. С падането на Берлинската стена обаче стана ясно, че организацията се нуждае от трансформация, нейните цели на практика са постигнати или вече са безсмислени, тъй като пада и Съветският съюз и Желязната завеса като цяло. Интересно е обаче, че корените на тези промени са малко по-далечни, могат да бъдат проследени от 60-те докъм 70-те години на миналия век. Едно от важните събития по онова време е приемането на доктрината "Хармел" от НАТО, която се базира на паралелната политика за поддържане на адекватна отбрана като същевременно се търси облекчаване на напрежението между Изтока и Запада. През 1969-та година пък правителството на канцлера Вили Бранд въвежда известната като "Остполитик" или източна политика, насочена към по-положителни взаимоотношения с източноевропейските страни и Съветския съюз. Има още много събития, които влизат в рамките на "разведряването", но аз ще спомена още Хелзинкският акт на Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа през 1975-та година, организация, именувана през 1995-та година на Организация за сигурност и сътрудничество в Европа. Хелзинкският акт поставя нови стандарти за обсъждане на спазването на човешките права, както и на мерки за засилване на взаимното доверие между Изтока и Запада. След известно криволичене става ясно, че общите цели на НАТО следва да бъдат опазване на мира и сигурността в глобален мащаб. Именно тук започва разминаването във вижданията от двете страни на Атлантическия океан. Съединените щати, като вече огромна и, най-вече единна сила е за конкретни действия и по-малко дискусии, докато Европа, заета повече със собствените си проблеми, е по-склонна да чака проблемите да прераснат в криза и тогава да действа след дълги и мъчителни дискусии. Така стигаме до разрива с войната в Ирак, когато на Съединените щати им се налага да сформират коалицията на желаещите, за да тушират това, което те виждат като заплаха за сигурността им. Точно тази позиция на Съединените щати заслужава подчертано внимание и затова с нея ще се заемем в отделна среща. Тук, в началото на нашата поредица за еволюцията на НАТО и трансатлантическите отношения, ви предлагам да чуем гласовете на официален Вашингтон.

НИКЪЛЪС БЪРНС (помощник държавен секретар по политическите въпроси): НАТО е организацията, осъществяваща американската външна политика в Европа. За момента, това е най-важната институционална рамка, с която разполагаме. Гледаме на НАТО не само като на основния отбранителен съюз в глобален мащаб, но и като първостепенен политически алианс. Освен това, все повече гледаме на Трансатлантическия съюз като на мястото, където можем да обсъждаме най-важните въпроси в трансатлантическия дневен ред. Другата седмица ще бъда в Брюксел, за да обсъждам Афганистан, Косово, Иран и други болни въпроси, тъй като вярваме, че мястото за започване на тази дискусия с Европа е в НАТО. Мисля, че сте забелязали през последните няколко години засилено внимание от американска страна към НАТО, защото вярваме, че алиансът е трансформиран във военно отношение, освен това смятаме, че това е най-ефективната мироопазваща организация в света и все повече ще гледаме на нея като на точно такава. Ще ви дам за пример мисията ни в Афганистан, която се разраства по мащаб и отговорност; мисията в Косово, която остава съществена за нас; наскорошните опити на НАТО да засили сътрудничеството си с Африканския съюз и да помогне в Дарфур. Всичко това са показатели за променяща се военна роля. Политически НАТО разширява влиянието си на изток. На практика и двете организации, НАТО и Европейския съюз, се разшириха през последните 10 години, което при НАТО може би се случва малко по-бързо.

ВЪПРОС: През последните години се приемаше широко, че бъдещето на НАТО е изчерпано и че от него вече няма смисъл. Съединените щати имат ли идея какво трябва да представлява НАТО, особено след разширяването си?

НИКЪЛЪС БЪРНС: Все още има нужда от институция, която се занимава със сигурността и която да обвързва европейските страни със Северна Америка. И това се вижда след края на Студената война. Днес ние празнуваме 15-тата годишнина от обединението на Германия. Не бива да се забравя колко важно е падането на Берлинската стена, края на Варшавския договор и мисля, че е вярно, че много хора след 1990-та година се питаха дали НАТО е готово да посрещне 21-ви век и тогава дойде Босна. На пакта му се наложи да спре войната там и да опази мира вече 9 години. След това се появи Косово и етническото прочистване на милиони косовски албанци от Милошевич. Ето че сега НАТО се присъедини към силите в Афганистан и поема все по-важна роля там. НАТО се занимава и с обучение в Ирак. Пращаме НАТО и в Дарфур, да помага там. Така че има нужда от институция, която не само ще помогне за запазване на мира в Европа, както е в момента на Балканите, но и ще изрази трансатлантическите интереси като в Ирак и Афганистан. НАТО е точно тази организация. На второ място, смятам, че политическата структура на НАТО е такава, че позволява затвърждаване на промените в новоприетите страни като България, Румъния, Словакия, Естония. Пактът послужи като сила, която запълни властовия вакуум в Европа след рухването на Варшавския договор и Съветския съюз и, освен това, мотивира тези страни да се стабилизират и демократизират. Така че аз виждам бъдеще за НАТО.

В отговор на въпрос Никълъс Бърнс каза още, че е важно Европа, Съединените щати и Канада да реагират на промените в Украйна, демократичните промени в тази страна, както и на промените в Грузия. НАТО е готово да направи това и тепърва оформя отношенията си с тези страни. В интерес на истината НАТО в това отношение се справя по-добре, отколкото Европейския съюз именно заради различния подход. Украйна и Грузия не са готови да членство в НАТО, нито пък за членство в Европейския съюз, но се нуждаят от сигнал от двете институции за бъдещи взаимоотношения. По отношение на НАТО, те са важни партньори на пакта. След изборите, които се проведоха там, смятам, че дадохме ясен сигнал, че гледаме на двете страни като на европейски, с бъдеще в отношенията с НАТО, въпреки че тези отношения все още не са определени. Това стана възможно, заради консенсуса вътре в НАТО по отношение работата на организацията. Според Никълъс Бърнс, концепцията за едностранното налагане на американската воля в рамките на НАТО е преувеличено. Той припомни, по повод забележка на вестник Ди Цайт, че НАТО не е Варшавският договор, където има една линия. Всяка страна-членка има правото да каже, че няма да участва в тази или онази операция.

По отношение на Турция, Никълъс Бърнс заяви, че Съединените щати винаги са подкрепяли присъединяването на Анкара към Европейския съюз и поздравяват успеха постигнат от страните-членки за започването на преговори с Турция. Членството на Турция ще бъде от полза както за самата страна, така и за Европейския съюз и, честно казано, за Съединените щати, защото от чисто стратегически причини присъединяването на Турция е от огромно значение. И нека не инсценираме наличието на някакви игрички от типа Съединените щати губят, Европа печели. Историята от последните 60 години доказа, че когато работим заедно има резултати - да вземем да пример двете световни войни, заплахата от Варшавския договор, спечелихме войните в Косово и Босна, защото работихме заедно, а не се конкурирахме. Разбира се, имаме различия по някои търговски въпроси, спорим за промените в климата, имаме разногласия и по отношение на смъртното наказание, защото в някои щати има смъртно наказание, в други - не. Но, ние не можем да бъдем стратегически конкуренти и онези в Европа, които казват, че бъдещето на Европа е да се противопостави на Съединените щати грешат, защото не по този начин изградихме Европа и Канада, и Съединените щати. Изградихме ги, защото имахме стратегически консенсус. И през следващите 25 години няма да дискутираме различията помежду ни, а ще се концентрираме върху мира в Близкия изток, в Афганистан, Кашмир, да се опитаме да имаме стабилни и продуктивни отношения с Китай, преодоляването на СПИН в Африка и куп други глобални проблеми, които са много по-важни от това да си надничаме в купичките и да се сочим с пръст. На въпрос на "Жеч Посполита" защо все пак Съединените щати толкова държат на Турция, Никълъс Бърнс отговори: "Защото е светска, мюсюлманска и с добри демократични институции. Освен това, решението е изцяло европейско, ние само следим развитието на събитията отстрани. Приветстваме постигнатото като изключително положителна стъпка".

Разговорът с помощник държавния секретар Никълъс Бърнс обхвана почти всички сфери на американската глобална политика, което провокира вторият ми въпрос към него, как ще коментирате обвиненията в прилагането на двойни стандарти по отношение на Близкия изток, а и на други конфликти. Ето какво отговори той: "Виждам много малка разлика между Европа и Съединените щати по отношение на отбраната. Много от нас подкрепят Израел, много от нас подкрепят Палестинската автономия, позицията на моята страна е, че трябва да има независима палестинска държава. Президентът Буш беше първият американски президент, който поиска това. Много от нашите държави имат стратегически отношения с арабски страни и е нормално да искаш приятелите ти да бъдат силни, особено когато живят във враждебна среда. Освен това, както казахте, не е съвсем вярно, че се отделят по-малко средства за борба с бедността. Съединените щати утроиха помощта си за борба с бедността и СПИН в Африка. Европейският съюз в това отношение върши изключителна работа. Така че не мисля, че моята страна е виновна в прилагането на двойни стандарти или, че е лицемерна - ние сме много активни към развиващите се страни, в подпомагането на нашите приятели във военно отношение и смятаме, че и двете неща са много важни".