Русия и САЩ
Хенри Кисинджър, March 23, 2007
Отношенията между Русия и САЩ се характеризират с двойственост. Президентът Владимир Путин критикува поведението и политиката на Америка, а външният му министър повтаря, че Русия има интерес да партнира със САЩ. Вашингтон търси съдействие от Русия в неразпространението на ядрени оръжия, а същевременно води до границите на Русия политики, които се приемат като силно провокационни от Москва и от мнозина руски граждани. И двете държави са заплашени от радикалния ислям. Задължително е да има сътрудничество между световните ядрени сили, а възникващите проблеми като околната среда и климатичните промени може да се решат само на глобално ниво.
Предвид степента на взаимно преплитане на националните им интереси нито една от двете държави не може да иска или всъщност да си позволи нова студена война. Двете страни достигнаха сегашното положение при управлението на президенти, които встъпиха в длъжност почти едновременно и ще напуснат постовете си почти по едно и също време. Трябва да се отбележи, че личните взаимоотношения на двамата президенти останаха много по-градивни от националните двустранни отношения. Доколкото личното доверие може да оформя политиките, двамата президенти имат възможността да използват оставащите им няколко месеца на власт, за да преодолеят някои от поводите за напрежение, които отслабиха основата на дългосрочното сътрудничество.
Отношенията са охладнели по две основни причини - от американска страна има разочарование от вътрешнополитическите тенденции в Русия и нерешителността на Русия по иранския ядрен въпрос, както и резерви към грубото отношение на Русия към придобили независимост бивши части на руската империя. Русия пък има усещане, че Америка не се съобразява с нея, иска нейните проблеми да се зачитат, но отказва да уважава тези на Русия, предизвиква кризи без подходящи консултации и се намесва по недопустим начин във вътрешните й дела. Макар и оплакванията на всяка една от двете страни да са донякъде оправдани, трудността да бъдат решени проблемите отразява огромна разлика в историческия опит. През XIX век, действайки сякаш паралелно, и двете държави посветиха голяма част от националната си енергия на експанзия в съседни слабо населени региони. Имаше обаче една основна разлика. Експанзията на Америка бе извършена от мъже и жени, които бяха обърнали гръб на родните си страни, за да изградят личното си бъдеще. Руските заселници пристигали в завладени територии по следите на армията, докато местните населения бивали асимилирани от империята. Почти всички градове в Южна Украйна и, естествено, Санкт Петербург са били основани от царе, които насилствено преселвали хиляди хора в новозавладени райони. Огромните територии и отворените граници предизвикали претенция за изключителност и в двете страни Американската изключителност обаче се опирала на индивидуалните постижения, а руската - на някакво мистично чувство за национална мисия. Американската изключителност породи външна политика, която бе основно изолационистка, а от време на време бе белязана от морални кръстоносни походи. Руската изключителност се изрази чрез военна експанзия. В периода между Петър Велики и Михаил Горбачов Русия се разшири от сърцето на славянска Русия до центъра на Европа, бреговете на Тихия океан и навлезе дълбоко в Централна Азия. До края на Втората световна война Русия и Америка рядко взаимодействаха на глобално ниво. Америка се чувстваше в безопасност, заобиколена от два океана, поне докато се появиха руските ракети с голям обсег, и може би до 11 септември 2001 г. Русия, която няма естествени граници, особено в западната си част, смяташе, че е постоянно застрашена. Америка отъждествяваше нормалността и мира с разпространяването на своите политически ценности и институции. Русия се стремеше към тях чрез "буферна зона" в съседните територии. Колкото повече езици се говореха в руската империя, толкова по-застрашени се чувстваха руските лидери, докато експанзията се превърна в определяща черта на империята.
Това раздвоение обяснява психологическите напрежения от последните години. За Америка разпадането на Съветския съюз бе победа на основните демократични ценности; за повечето руснаци - дори антисъветски настроените - рухването на империята е шокиращо оскърбление на руската идентичност. За американците 90-те години в Русия бяха период на реформи и прогрес. Повечето руснаци възприемат тези години като време на унижение, корупция и национален упадък. Мнозина американци критикуват Путин, че е направил обратен завой към авторитарно управление. Поддръжниците му изтъкват, че непосредственият приоритет на Русия трябва да е възстановяването на международната й репутация. Според независими допитвания обаче този възглед се споделя от мнозинството руснаци. Путин включва себе си в традицията на Петър Велики и Екатерина Велика, които направиха Русия велика сила. Те са били автократи дори по стандартите на монархиите от XVIII век, но са се възприемали като реформатори, които насила тласкат изостаналата страна и противящото се население към модерността. В много отношения Америка е най-желаният партньор за връщането на историческия статут на Русия. Русия не превръща Азия в център на политиката си отчасти защото Китай би избегнал такова партньорство. Русия поддържа по традиция връзки с Европа, но Европа, докато обединението й не напредне, е силно резервирана да приеме рисковете, които може да са нужни за преодоляването на радикалния джихад или да налага система от наказания и награди за предотвратяване на разпространението на ядрени оръжия.
В стратегическо отношение Америка и Русия имат голямо значение една за друга. Обаче за нови градивни отношения между Америка и Русия ще трябва да се променят две традиционни нагласи - склонността на Америка да се стреми към глобално господство и уклонът на Русия да набляга на грубата сила в дипломацията. В качеството си на двете най-големи ядрени сили САЩ и Русия носят специална отговорност за неразпространението на ядрени оръжия.
Ключът е Иран. На пазарлъците около тактиката на Съвета за сигурност трябва да се сложи край. Стреми ли се Русия към специална позиция в Иран и ако да, с каква цел? Има ли различна оценка по въпроса за сдобиването на Иран с ядрен капацитет в съвсем близко бъдеще? Най-щекотливият психологически аспект в отношенията на Америка с Русия се отнася до това, което руснаците наричат "близката чужбина" - новите независими държави, които някога бяха част от руската империя. За мнозина руснаци е трудно да ги възприемат като изцяло чужди държави и те реагират агресивно на онова, което за тях са американски опити за намеса в исконно руски според тях територии. По този въпрос е нужно и двете страни да проявят сдържаност. Аз силно подкрепях разширяването на НАТО до сегашните му граници, но ме смущава възможността тези граници да бъдат преместени още по-нататък освен в случай на крайна провокация. В същото време Русия трябва да разбере, че Америка неизбежно разглежда истинската независимост на тези държави, сред които са Украйна и Грузия, като основен елемент от мирния световен ред.
Голямо предизвикателство е до каква степен вътрешното развитие на Русия трябва да се отразява на американско-руските отношения. Руските лидери трябва да разберат, че американското обществено мнение е точно толкова повлияно от историята си, колкото Русия от своята. Америка в някаква степен винаги ще преценява другите общества по това доколко те спазват правата на човека. Когато се премине границата между застъпничеството и открития натиск, се появяват по-трудно решими проблеми. Вътрешнополитическото състояние на Русия по необходимост е смесица от историческото й автократично минало и новите възможности, възникнали от разпадането на комунистическата идеологическа система. Демократична политическа система от западен тип не може скоро да се изгради от елементите на политическото минало на Русия; нужен е нов поглед. Русия на Путин е преходен синтез на сблъсъка между затворената система на СССР и изискванията на глобализиращия се свят. Този синтез съчетава елементи от исторически авторитарната централизирана бюрократична руска държава и новите възможности, които се разкриват чрез отношенията на сътрудничество с обединяваща се Европа и приятелска Америка. Засега превес имат авторитарните централизиращи аспекти, макар и в по-малка степен, отколкото в който и да е предишен период от руската история.
Ако САЩ искат да водят разумна политика, трябва максимално да насърчават развитието на Русия към по-голяма съвместимост с демократичните норми. Водещите фактори в това развитие ще са вътрешнополитически, а не външни. Прекомерните усилия да се предопределя политическото развитие на Русия по-вероятно ще укрепят авторитарните тенденции, отколкото ще ги отслабят. В този ред на мисли отношения между Русия и САЩ, при които се премахват търканията и се търси активно сътрудничество, ще са първостепенен принос към мира, прогреса и стабилността.