euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

Спомняте ли си онази изключително забавна глава в книгата "Алиса в страната на чудесата", когато Алиса попада на чаеното парти у Лудия Шапкар, на което присъстват не по-малко странните Белия заек с часовника и огромния котарак и си говорят напълно несвързани неща, но по всичко личи, че са ужасяващо сериозни и правят това съвсем редовно. Нещо подобно се случва и при обсъждането на финансовата регулация в глобален, а и в национален мащаб. Междудругото, появи се и група в САЩ, наричаща се Чаеното парти, която се застъпва хем за повече регулация, хем и за запазване на свободата на пазара.

В коментар за вестник "Вашингтон пост", колумнистът Дейвид Игнашъс препоръчва нещо още по-смело - в Европа също да се зароди движение "Чаено парти", чиято основна цел да бъде да лобира за повече фискален консерватизъм.

Коментарът на автора е интересен, тъй като на фона на ставащото в Еврозоната, Лисабонския договор и вчерашния неформален Европейски съвет под председателството на новия европейски президент Ерман ван Ромпой, дава много ясна представа как изглежда Европа отвън.

Според много "праволинейни" анализатори участниците в американското чаено парти са крайно-дясна група. Както пише Дейвид Игнашъс, "не бих искал никой от тези хора да управляват министерството на финансите или Федералния резерв". Същевременно обаче, тези консервативни популисти, пише още той, играят полезна роля, опитвайки се да приковат американското политическо внимание върху нуждата от фискална отговорност. Те, например, дават добри аргументи в полза на това, че не трябва да се добавят нови и нови програми в здравеопазването при положение, че все още не е намерен начин за финансиране на досегашните.

В Европа пък е обратното - там липсва дори потенциална възможност от зараждане на консервативно движение, което да се бори за ограничаване на правителствените разходи. Предвид опита на Европа от последния век - със заразния десен популизъм - сегашното изпадане на Стария континент в екстремизъм е напълно разбираемо. Но, това означава също и, че на Европа й липсва силен глас, призоваващ към намаляване на публичните разходи и дълговете.

В много отношения Европа е икономическата ничия земя. Тя си има централна банка, която да води координирана валутна политика, има си единна валута, но има също и няколко десетки финансови министри, преследващи отделни фискални политики, които може да бъдат обобщени така: харчи, харчи, харчи. Във фискално отношение, "Европа" често представлява кон без ездач, пише още колумнистът на "Вашингтон пост".

Още по-интересното, според него е, че инвеститорите досега приемаха без оплаквания подобна хлабава обстановка до момента, в който по някаква мистериозна причина, се паникьосаха и решиха, че тази ситуация не е устойчива. Именно това се случва през последните няколко седмици, когато финансовите пазари започнаха да протестират срещу европейските дългове и фискалния хаос (случаят с Гърция).

Най-голяма загриженост, разбира се, предизвикаха така наречените държави-прасета - Португалия, Ирландия, Гърция и Испания (от английски Porutgal, Ireland, Greece and Spain - PIGS). Но, дългът е само част от проблема. По-големият проблем е липсата на политическа воля у по-бавно развиващите се европейски икономики да се изправят срещу изкушението да увеличават публичните разходи и да поставят фискалната политика на устойчив път.

Не по-малък проблем е, че няма никакъв политически натиск вътре в самата Европа за ограничаване на разходите. Накрая, Дейвид Игнашъс завършва статията си така: "Наистина не пожелавам на никого чаеното парти, но европейците биха могли да използват част от неговата страст към фискална отговорност. И, докато обмисляме нещо друго, какво ще кажете за създаването на "мощно потребителско" движение в изключително спестовната Азия, за да провокира по-голямо вътрешно харчене там?" Този призив пък е насочен към овладяване на чудовищния бюджетен дефицит на САЩ, както и тяхната задлъжнялост - най-вече към Китай.

Само че отново не се задава въпросът защо китайската продукция е толкова евтина и прави държавата най-голям износител в света? Защото честа гледка в китайските фабрики, където се произвеждат стоки на европейски и американски марки, е на работниците да се плаща с купичка ориз, а не с пари. Не по-малък проблем е, че голяма част от китайските работници на практика живеят във фабриките. Как при това положение може да се очаква те да харчат?