euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

България се присъедини към НАТО в момент, когато организацията вече беше започнала да осъзнава, че ролята, която й е отредена няма нищо общо с изначалната. Сега от пакта се изисква да бъде гъвкав, мобилен и професионално подготвен за бързо разполагане във всяка една гореща точка по света. Това е изключително трудна задача, както стана ясно и от предишните ни разговори най-вече по финансови причини. Съединените щати, като водещи в организацията, имат най-големия военен бюджет в света. Но, не това е проблемът. По-неприятното е, че останалите страни-членки едва достигат половината от този бюджет. Тази сума също не е чак толкова малка. Ако си спомняте, един от основните проблеми се оказа това, че няма ясна координация и съгласие между отделните страни-членки за това кой с какво може да допринесе. Всеки може да предостави сухопътни сили, но не всеки може да предложи специализирана бойна или транспортна техника. Конфликтите в Ирак и Афганистан доказаха това. Къде сме ние винаги е хубав въпрос от гледна точка на глобалните реалности, погледнати от сравнително малка страна на Балканите, която има нужда от допълнително време и повече ресурси, за да навакса. Преди нашата европейска група да отиде във Вашингтон, за да се запознае с нуждите на Алианса от гледна точка на Съединените щати като водещи в него, се отбихме през мисията на Вашингтон в НАТО в Брюксел. Там ни посрещна посланичката на Съединените щати в НАТО Виктория Нуланд. Поставих пред нея следния въпрос – какво поведение бихте препоръчали на България, която се чувства като дете на разведени родители и се чуди с кого да тръгне с бащата или майката, респективно с общата политика на Европейския съюз, която невинаги е много обща или с настояванията на Съединените щати, които нерядко се посрещат с лошо око в Европа. Ето какво ми отговори тя:

“Разводът не е добър за никого в семейството. И ние не искаме развод, искаме силна майка и силен баща, като тук ще се въздържа да кажа кой е бащата и кой майката. От българска гледна точка обаче, ако приемем че Европейският съюз е майката, а НАТО е бащата или обратното, не можем да говорим за деца. Говорим за много силен съюз. Честно казано, от американска гледна точка има толкова много работа по света, че са ни необходими някои от инструментите на Европейския съюз, с които НАТО не разполага, но най-вече колективната сила на политическата воля на страните-членки. И за да завърша с хубавото ви сравнение, ние вече сме преминали етапа на брачните консултации, вече се стремим към щастлив и уютен дом, какво ще кажете за това?”

Това би трябвало да е достатъчно, за да започнем да играем ролята на равностоен участник, който добре си знае цената. При всичките ми разговори във Вашингтон, а и във военните бази в Норфолк и Тампа стана ясно, че никой не очаква от малки страни като нашата чудеса. Всички в НАТО са наясно, че трябва да се прегледат възможностите на всяка страна-членка с какво тя може да допринесе и да вложи усилията си в тази насока. Тук обаче възникват много проблеми, наслагвани отчасти от миналото – никоя страна не е склонна да изостави напълно собствената си отбрана във всички нейни аспекти и да вложи цялата си военна енергия в разработката например на някакъв специфичен отряд за целите на НАТО. Един от големите спорове например беше: защо е нужна на Латвия авиация, след като алиансът може да предостави на тази малка балтийска държава необходимата въздушна защита. Латвийците, от своя страна отговарят, че те имат дълъг и горчив опит със съседна Русия и не са в състояние да се откажат от възможностите да могат да се отбраняват сами. Така кръгът се затваря. Според Джефри Саймън, с когото ви срещнах и по-рано от Института за стратегически проучвания във Вашингтон, България вече е достигнала пълния капацитет на възможностите си:

“България, по отношение размера на армията, спадна от грубо 118 хиляди души до около 27 хиляди. В момента България е с население около 7 милиона, постоянно спадащо междудругото, какъвто е проблема на много европейски държави заради демографските проблеми, та, когато си зададем въпроса с какво може да допринесе България, след 10-годишния ни опит какво можем да кажем? На практика, вашите ресурси, човешки и материални биха стигнали максимум за 870 души експедиционни сили, които да бъдат разположени някъде по света. И, независимо от това колко сте готови да дадете максималното, вие не можете повече от това в момента. Така че, въпросът е ако Европейският съюз дойде и ви пита можете ли да отидете в Дарфур, вие ще трябва да избирате – да изтеглим ли частите от Косово, което очевидно не е добра идея, тъй като ви е в съседство и повдига сериозно въпроса за стабилността на Македония или от друго място да ги изтеглите. Зная какъв е бюджетът ви за отбрана и той е много добър, продължава още Джефри Саймън, но от него не може да се изтиска повече. Така че вие, като България, в София ще трябва всеки път, когато правите своя избор да се питате – кое е в българския интерес”.

Имах щастието да разговарям и с източник, много близък до Белия дом. Стана дума за това, че има желание от страна на втората администрация на Буш да се влее енергия в НАТО, което след края на Студената война остана сякаш без работа. Попитах въпросния източник дали наистина имаме общи интереси, защото по време на Студената война сянката на комунизма и Съветския съюз са изглеждали като обща заплаха, източник на единодушие в алианса. Сега обаче в Афганистан, а и в Ирак има разногласие – едни страни-членки участват, други – не. За източника ми, това е труден въпрос. От една страна, е така, има известно колебание по отношение на общите цели, но от друга НАТО има капацитета да работи при това успешно в решаването на отделни задачи като Босна и Афганистан.

И така, да обобщим основните изводи: работа за НАТО има, смисъл от него също има особено при положение, че в момента има сериозно прегрупиране на силите в глобален мащаб. Европейският съюз все още изпитва трудности с намирането на своята идентичност и поради тази причина изграждането на европейски сили за отбрана върви мудно и не особено сигурно. Съединените щати пък вече са на ръба на силите си, разпънати между толкова много горещи точки. Основното обаче е да се учим от грешките си и тук е мястото да цитирам Робърт Каплан, дългогодишен кореспондент на Балканите и автор на книгата “Балкански призраци”, според когото: “Сега без Червената армия в Европа, различните национални контингенти на НАТО трябва да добият общи спомени от служба заедно, защото в противен случай алиансът ще се разпадне. НАТО все още е важна организация, защото Европа и съседното й обкръжение не е толкова стабилна, колкото много хора си мислят. Освен това, ние не носим бремето на Босна и Косово, ние го споделяме с нашите съюзници. Времето след Студената война е време на многостранни операции именно защото ще има още причини за намеса, които няма да са съвсем по силите на само една държава.”