Между Европа и Америка
Аделина Марини, June 12, 2010
Първото усещане след кацането в Исландия е за пристигане на Луната. Международното летище в Кефлавик се намира на 45 километра от столицата Рейкявик, но пътят е еднообразен. Хубавата магистрала минава през безкрайни полета застинала лава, покрита със сив мъх. Нищо друго. Лава, мъх, студено и сиво море, облаци, тук-таме някоя и друга чисто нова кола. Както малко по-късно ще разбера, това не е единственият пейзаж в Исландия, а също и това, че има причини островът със съвсем малко по-малки размери от България, да е това, което е.
Второто впечатление е, че тук не хората са впрегнали природата в изтощително робство, а точно обратното. Дори и беглите опити да обуздаят земната енергия показват респекта, който исландците имат към Земята и нейните ресурси.
Трудно е за 4 дни човек да разбере как точно живеят исландците, които тази година се радваха не на един, а на цели два дни лято с температури малко над 15 градуса. Благодарни са за всеки един градус отгоре и вадят най-летните възможни дрехи, които ние обикновено вадим при температури над 35. И все пак, програмата ми беше твърде добра, така че успях да се видя с много и различни хора, за да добия представа как живеят наследниците на викингите на този самотен остров, намиращ се между Европа и Америка. Това и смятам да ви разказвам в следващите няколко статии.
Докато пътувахме с автобус из лава-полета и пасбища или пък със самолет 
над самотни, посипани със сняг планини, си мислех, че всъщност не мога да разглеждам Исландия само по един начин. Оформиха ми се три перспективи.
Поглед от България
Като идваща от страна, превърнала членството в Европейския съюз в национална идеология, в стратегическа цел, в панацея на всичките й проблеми, се надявах, че ще успея да открия много прилики с Исландия. Първото нещо, което ми дойде наум беше дали пък тези хора ще се спънат така ужасно в глава номер 24 от преговорите, когато ги започнат - Правосъдие и вътрешен ред? Главата, която до ден-днешен създава изключителни проблеми на родината ми, а от доста време и на самия Европейски съюз. Парадоксалното е, че има много прилики, но май разликите са повече.
В Исландия може спокойно да се каже, че нивото на престъпността е в рамките на статистическата грешка. Е, някои хора казват, че има известно увеличение заради имигрантите, но казват това в отговор на многобройните ми питания. Не че е проблем. Приликата обаче е с престъпността по високите етажи. И по-специално онази, довела Исландия до фалита преди две години. Впрочем, това е причината Исландия след десетилетия на колебание да се реши да подаде молба за членство в ЕС на 17 юли 2009 г. Решение, което поляризира обществото и трудно може да се каже дали островът някога ще стане член.
И това е другият парадокс - чисто технически страната е напълно готова да се присъедини още утре. Вероятно ще отнеме до 12 месеца да бъдат прехвърлени всички преговорни глави, но само защото този процес е бавен. Все пак говорим за държава, която е член на Европейското икономическо пространство, известно още като ЕС+, член е на Шенген и на още купища други организации. Всяка директива, която се приеме в Брюксел, на практика се транспонира в исландското законодателство. Не само правителството, но и европейските институции са на мнение, че с тази държава проблем за присъединяването просто няма. Стига обаче да искат.
През погледа ми на измъчена от 20-те години преход българка заради постоянно изтичащите милиарди български и европейски пари в милиардите дупки по българската пътна мрежа, липсата на една цяла магистрала, постоянният рев на всеки един възможен сектор от икономиката, запуснатите жилищни сгради, унищожените паркове и курорти, съсипаното земеделие и какво ли още не, Исландия ми изглежда с просто око една страна от ЕС. Дори при пристигането на летището в Кефлавик не ми поискаха личната карта или паспорта. Слязох от самолета и влязох в страната. Както навсякъде другаде в Европейския съюз.
Страна, в която всичко е на мястото си - пътищата са безупречни. За 30 години вече е изцяло завършена магистралата, която обикаля целия остров с размери 103,000 кв. км. (за сравнение, територията на България е 111,000 кв. км). Дължината й е около 1,100 км. Асфалтът е различен - съдържа повече едри камъни, за да може да устоява на студения и влажен климат. Летището във втория по големина град, който се намира в северната част на Исландия - Акурери, е от миналата година с удължена писта и вече може да приема и международни полети. Каквито не липсват, защото това е туристически център, избран от десетки хиляди германци, скандинавци и всякакви други за почивка.
Спретнати къщи, градинки и паркове, басейни (много басейни), бизнес-
сгради, пристанища, хотели, ресторанти - безупречно, красиво, подредено, чисто. Най-големият проблем на исландците е липсата на дървета. Затова от десетилетия, най-вече около градовете, те се опитват да залесяват. Процесът е труден и мъчителен, тъй като почвата е песъчлива и изисква много грижи, за да приеме дървета. При това дървета, които ако не обичат, поне могат да понасят студа.
Извън градските райони пък, битката с природата за облагородяване на иначе прясната лава (само на хиляда години) се води от .... едно цвете. Синьо цвете, внесено от Аляска. Единственото, което може да вирее на тази северна ширина. Но не затова е внесено, а защото то облагородява почвата. И това е гледка, която виждате непрекъснато - безкрайните лава-полета, покрити със сив мъх и тук-таме малки или големи групи от синьото цвете.
Всичко това ми се струва странно - как така 300-те хиляди жители на острова са успели да постигнат това без някой да ги кара, без да ги натиска отвън? Размислите ми естествено ме водят към научните обяснения - хората, живеещи на север, където са принудени да оцеляват в суровите условия, са по-работливи, по-производителни, защото всяка една възможност може да им е последна. Ние, на юг, където сме буквално заляти от природно изобилие, светлина и топлина, за съжаление или радост сме по-мързеливи и не се напрягаме особено много.
Гледната точка на Исландия
Независимо от нескончаемия ден през лятото (24 часа слънце) и почти постоянната нощ през зимата, исландците са усмихнати, открити и без предразсъдъци. До момента обаче, до който не отворим дума за Европейския съюз.
Всъщност, най-коректно ще бъде да кажем, че съпротивата не е в смисъл на - не, не искаме да се присъединяваме. Логиката е - нека видим какво ще ни предложат, пък тогава ще решим. И задължително ще имат референдум. Не че това се предвижда от конституцията, но тъй като въпросът е много сериозен и разделя обществото, няма правителство, което може да си позволи да вземе решение от името на 300-те хиляди исландци.
Най-голямата им грижа е как ще протекат преговорите по въпроса за 
рибарството. Това е най-голямата промишленост в Исландия. Рибата и рибните продукти съставляват около половината от износа на Исландия. Страната има 200 мили риболовна зона от брега. Стандартите за улов, производство и търговия са изключително високи. Самочувствието не само на сектора, но и на исландците е, че този бизнес го могат най-добре и не искат никой да им се меси в него. Всеки наш разговор с когото и да е в Исландия започваше и свършваше с рибата.
Но не само това е грижа. Притесняват се още и от природните си ресурси. Геоложката структура на острова, лежащ върху разлома на евразийската и американската тектонична плоча, позволява на исландците да си осигуряват над 90% от нужната им енергия от Земята - геотермални електро- и топлоцентрали, хидроцентрали. Те са публична собственост и няма много аргументи в полза на приватизацията. Критиците на членството в ЕС казват, че се притесняват, че други компании ще дойдат и ще започнат да експлоатират ресурсите им само за печалби.
И още една много интересна позиция - Исландия, колкото и да осъзнава, че е част от Европа, все още не може да определи своята идентичност. Връзките й със САЩ са изключително близки и това се вижда навсякъде - автомобилите им са предимно американски, начинът, по който строят къщите си (макар и със съвсем други стандарти, съобразени с местните климатични и геологични условия). Същевременно обаче, и Европа им е близка. Някои хора казват дори, че те са първите американци, защото първите норвежки викинги са се заселили в Исландия през 9 век. Често може да се усети онзи специфичен островен поглед към света.
Геополитическата позиция
Има и още една перспектива, през която Исландия може да бъде 
разглеждана. Така, както ние на Балканите сме твърдо убедени в нашето геостратегическо значение, така исландците не си дават особено много сметка колко важно е тяхното географско положение. Освен, че островът се намира почти по средата между Европа и Америка, очакванията са след десет или повече години (в зависимост от топенето на арктическите ледове) да се отвори арктически плавателен път, който ще свързва Азия с Атлантическия океан - откъдето достъпът до Европа и Америка ще бъде много по-бърз и лесен.
Впрочем, китайското присъствие в Исландия се набива на очи. Хотелите са претъпкани с китайци и други представители на Азия. Нещо повече, тъкмо онзи ден Исландия сключи суапово споразумение с Китай - стоково-разменно сътрудничество. По-напредничавите исландци, особено онези, които искат присъединяването на страната им към ЕС често питат противниците си - за каква независимост говорите, след като Китай е вече тук? Те критикуват краткосрочността в мисленето на сънародниците им и най-вече на политиците.
В заключение на тази уводна статия към това какво всъщност представлява Исландия, ще кажа, че тази страна ми отвори очите за много неща. В контекста на горното обаче - ми отвори очите за това колко всъщност малък е светът. Малък, за да побере разнообразието от геополитически интереси. А в по-широкия контекст - на такова място човек разбира колко е незначителен, колко е кратко присъствието му на тази земя. На фона на “прясната” лава (само 1,000 годишна) или пък на чудовищната енергия на гейзерите, вулканите, ледовете, човек най-после разбира къде се намира във Вселената. Знание, което променя.