За религията, политиката, конфликтите и Кота Нула
Аделина Марини, August 25, 2010
Най-добрият начин да разбереш един човек е като прочетеш книгите му, ако има такива. Същото важи с пълна сила и за политиците. Рекламните клипове и предизборните кампании често представят политика точно такъв, какъвто не е, а по-скоро - какъвто хората биха го харесали. С книгите, обаче, нещата не стоят по този начин. Дори и в книгата да няма лична история, тя може да издаде начина на мислене на автора и да помогне на читателя впоследствие да си обясни много от действията му.
Това се случи с включването на президента Барак Обама в разрастващия се скандал около плановете за строеж на ислямски център в Манхатън, в близост до Кота Нула - мястото, където бяха двете кули на Световния търговски център в Ню Йорк, сринати след врязването на самолети, управлявани от терористи на 11 септември 2001. При атентата загинаха близо 4 хиляди души. Това събитие промени изцяло много неща в политиката и мисленето, затова всичко свързано с него се приема все още с болезнена чувствителност. Още повече, че 11 септември 2001-ва година стана причина за войната на САЩ в Афганистан, за нахлуването в Ирак и за цялостна промяна в отношението към света.
Дали защото двете войни се водят в държави с предимно мюсюлманско население или по други причини, но очевидно в съзнанието на хората се е загнездила много ясна връзка между исляма и тероризма. Независимо, че е дългогодишна традиция в Белия дом да се организира вечеря Ифтар*, с която президентът на САЩ отбелязва Рамадана, демонстрирайки по този начин уважението си към една религия. Барак Обама, обаче, направи ясно разликата между двете в изказването си по време на вечерята Ифтар тази година, когато за първи път взе отношение в спора между привържениците на идеята ислямски център да се строи в Манхатън и противниците й.
Какво каза Барак Обама?
Краткото му слово започна с припомняне на историята, довела до Закона за установяване на религиозна свобода по времето на Томас Джеферсън, в който пише: "че всички хора трябва да бъдат свободни да изповядват и поддържат вижданията си за религията". По-нататък американският президент навлезе в самия конфликт: "Наскоро вниманието беше концентрирано върху строителството на джамии в определени общности - особено в Ню Йорк. Сега, всички ние трябва да признаем и да уважим чувствителността на проблема около изграждането на Долен Манхатън. Атентатите от 11 септември бяха дълбоко травмиращо събитие за нашата страна. И болката и страданието на онези, които изгубиха своите близки са невъобразими. Така че, разбирам емоциите, които този въпрос провокира. А Кота Нула наистина е свещена земя.
Но, нека сме наясно. Като гражданин и президент вярвам, че мюсюлманите имат същото право да практикуват религията си, както всеки друг в тази страна. Това включва правото да строят място за преклонение и на общностен център в частна собственост в Долен Манхатън, съобразено с местните закони и ред. Това е Америка. Нашият ангажимент към религиозната свобода трябва да бъде неоспорим".
Барак Обама обяснява още, че причината за атентатите на 11 септември е Ал Кайда, а не исляма. "Всъщност, Ал Кайда уби повече мюсюлмани отколкото хора от други религии, като списъкът на жертвите включва невинни мюсюлмани, загинали на 11 септември".
Книгата
За да разберем по-добре тезата на Обама и това, че тя не е просто политическа, а лична, помага книгата му “Смелостта на надеждата”. Тя представлява изключително интересно четиво, в което може да се видят задълбочени размисли, които сега той полека-лека реализира като президент. В книгата Обама изключително откровено споделя мислите си, като ги пречупва през личните си преживявания и проблеми. Доста страници са посветени на разсъждения за религията изобщо, като Обама различава личните религиозни вярвания от "организираната религия", като втората попада в обсега на политиката.
В тези страници г-н Обама описва религиозните нагласи в средата, в която 
е отрасъл - с майка като цяло атеист, с баща мюсюлманин, който обаче той не е виждал почти през цялото си детство, защото когато родителите му са се развели е бил съвсем малък. Впоследствие, общуването с втория съпруг на майка му - индонезиец, също мюсюлманин. Той разказва и за период от живота си, когато работил по предишната си книга в християнска общност в Чикаго.
"Преживяванията ми в Чикаго също така ме принудиха да се изправя пред дилема, която майка ми никога не успя напълно да реши в собствения си живот: фактът, че аз нямах общност или споделени традиции, на основата на които да базирам най-дълбоките си вярвания. Християните, с които работих, разпознаваха себе си в мен; те виждаха, че познавам тяхната Книга и споделях техните ценности и пеех техните песни. Но те усещаха, че част от мен оставаше встрани, откъсната, наблюдател сред тях. Тогава започнах да осъзнавам, че без "канал" (a vessel в оригинала) за моите вярвания, без недвусмислен ангажимент към определена общност на вяра, ще бъда завинаги осъден да остана далеч, свободен по начина, по който майка ми беше свободна, но същевременно самотен по същия начин, по който тя беше".
Разбира се, този пасаж, който избрах да ви цитирам, е поставен в контекста на доста по-подробните разсъждения на Барак Обама за религиозността на американското общество, за традициите, за ценностите. Малко по-нататък следва и пренасяне на религиозните виждания в политиката, откъдето и в Сената. Следва и една случка от предизборната кампания за сенатското място в Илиной, където основен опонент на Обама е Алън Кийс. По повод позицията на Барак Обама в подкрепа на правото на аборт, Кийс атакува при всяка възможност Обама, че се обявява за християнин, но подкрепя начин на живот, който Библията определя като порочен; казва, че е християнин, но подкрепя унищожението на невинен и свещен живот.
"Какво можех да кажа в отговор? Че буквалното четене на Библията е глупаво? Че г-н Кийс, римокатолик, трябва да се откаже от проповедите на Папата? Тъй като не исках да навлизам в този дискурс, отговорих с обичайния либерален отговор в такива дебати - че живеем в плуралистично общество и аз не мога да налагам религиозните си виждания върху друг, че се кандидатирам за американски сенатор от Илиной, а не за свещеник от Илиной. Но дори и по време на отговора ми, в главата ми стоеше обвинението, че аз си оставам потопен в съмнение, че вярата ми е подправена и че аз не съм истински християнин".
Именно размислите, съмненията, самоанализа и анализа на обществените нагласи стоят зад краткото изявление на Барак Обама по време на вечерята Ифтар в Белия дом в средата на август. "Вярно е, през цялата ни история религията е процъфтявала в нашите граници, точно защото американците имат право на преклонение по техен избор - включително да не вярват в никаква религия. И това е завета на мъдростта на нашите основатели, че Америка си остава дълбоко религиозна - държава, където възможността народи от различни вероизповедания да живеят заедно мирно и с уважение едни към други е в рязък контраст с религиозните конфликти, които продължават къде ли не по света".
Реакциите
Аз лично нямах проблем с изказването на Обама, може би именно защото съм чела размислите му по темата. Вярвам също, че независимо колко разумно звучи дадена позиция, ако поляризацията в обществото е прекалено голяма, този разум се губи. И точно тук идва ролята на медиите, които би трябвало да надскочат поляризацията и да отсеят онова, което е от значение. И именно тук се натъкваме на проблем. Извън политическите реакции, начинът по който реагираха някои колумнисти във влиятелни издания ме провокира да извадя книгата на Обама отново на нощното шкафче. Изненадата ми беше голяма, защото точно фактът, че тезата на Обама е резултат от личното му мнение, а не е чисто политическа, е основната критика в коментара на Дейвид Игнашъс от "Вашингтон пост".
Той е принципно съгласен с тезата на президента. Според него обаче, основната грешка на държавния глава е, че действа по усмотрение, а не политически. Един вид парадокс - независимо дали си прав и има разум в това, което казваш, ти трябва да реагираш политически, каквото и да значи това. "Мисля, че президентът е прав по темата с джамията (както и за здравеопазването и за спасяването на икономиката). По-широката гледна точка обаче е, че ние наистина имаме лидер, който продължава да прави това, което е разумно по дадена политика (като приемаме, че се съгласявате с нея), но постъпва глупаво политически", пише Игнашъс.
По-нататък колумнистът посочва, че политиците често обичат да дърдорят за това как те всъщност не са политически животни, а слуги на обществото. Вече се е превърнало в политическо клише дадено решение да бъде придружено от следното изявление: "Не правя това, за да печеля гласове, а защото това е правилното нещо, което трябва да се направи". Обама обаче е различен, констатира авторът, защото той наистина изглежда, че няма нужда от общественото внимание по начина, по който някои от най-невротичните и надарени политици като Ричард Никсън, Линдън Джонсън или Бил Клинтън. "Той не обича сензациите, той обича хладнокръвното и дълбокомисленото".
Повече от смайваща констатация на фона на рядкото политическо явление Барак Обама, който прави това, което мисли, защото вярва, че е правилно, а не защото това ще му донесе политически дивиденти.
В коментар за "Файненшъл таймс" колумнистът Клайв Крук обвинява президента, че не е успял да формулира мислите си, така че да не провокира още по-силна разправия в обществото и също, че именно това изявление е изкарало проблема с джамията в Манхатън на национално ниво. Авторът завършва критиката си така: "Дали той е успял да представи добре тезата си за това дали проектът да продължи или не, той трябваше да припомни на страната общите й цели. Той можеше да потърси начин да обедини страната, да настоява за толерантност и разбиране и от двете страни. Това беше Барак Обама, който страната избра. Къде отиде той?"
Според мен, обаче, неговото изказване е точно това - призив към толерантност и опит за обединение на страната. А причината, че изказването е поляризирало дискусията, е именно в ясната позиция, която обаче обществото не е готово да приеме. Въпросът е какво искат хората - откровеност и честност или добре ошлайфан политик, който мисли едно, а прави друго? Тук не можем да не се сетим отново за предшественика на Барак Обама - Джордж Буш-младши, който беше изявено религиозен човек, от което не става ясно доколко дълбока е неговата вяра. Независимо от това дали тя е дълбока или е само за пред камерите, факт е, че неговата политика доведе до жестоко напрежение между християни и мюсюлмани, до съсипването на цели държави, в които невинни мюсюлмани трудно виждат перспектива не само за собственото си бъдеще, но и за това на децата си.
И много важно уточнение: демонстирането на вярата оправдание ли е за подобни политически решения? Не е ли това опасна демагогия? Да, вярно е, че така по-лесно се преглъща цената на войната, но честно ли е спрямо гражданите? И те не използват ли това оправдание, за да приемат по-лесно една война, която не биха подкрепили само на базата на чисто политически или икономически аргументи?
Какви са били основанията на Буш да тръгне на тези войни е отделен 
въпрос, на който трудно може да се отговори, тъй като го познаваме само от медиите. Ако някой ден той напише книга, вероятно ще можем по-лесно да си обясним това, което го е подтиквало към едно или друго решение през двата му мандата като президент на САЩ.
Въпросът е, дали обществата са узрели да чуват истината от политиците. Те очакват ясни позиции, независимо дали са обмислени, правилни или не, но за сметка на това казани на глас "по политически". Когато Обама казва, че войната не е срещу исляма, а терористите не са олицетворение на исляма, той всъщност кара хората да преосмислят един стереотип, а това е най-голямата провокация към масовото съзнаяние. А още по-голямата провокация е да осъзнаем , че един политик е прав днес, вместо да чакаме да минат години, за да си кажем “ееех, прав беше, обаче ние го отхвърлихме, защото тогава, към онзи момент, много болеше".