Болен здрав носи
Ангел Шойлев младши, October 3, 2010
Много хора твърдят, че между човека и животното разликите не са особено големи, други твърдят, че не може да става и дума за сравнение. Както обикновено – истината е някъде по средата. Човекът, подобно на животното, търси мястото, където би се чувствал най-сигурен и най-добре – някои от нас са изпитвали такава нужда, други - не. Този процес се нарича емиграция, а до него могат да доведат два основни фактора – единият е „изтеглящ” (стремежът към по-добро, независимо от естеството му), а другият е „изтласкващ” (причините, които могат да принудят човек да напусне).
Съществената разлика между човека и животното е способността (а защо не и нуждата!) му да работи. Работи, за да се препитава. Разбира се, има и втори вариант, който е в сърцевината на настоящия проблем, а именно – онази част от емигрантите, чиято цел е да живее на гърба на държавата, получавайки „полагащите” й се социални помощи. В своя ход човешкото развитие- урбанизацията и интеграцията- подминаваше голяма част от страните от Третия свят, както и „малките” квартали в собствените ни държави, приютяващи малцинствата. Тази, честно казано, тъжна картинка, доведе до така наречените „непредвидени обстоятелства”.
Във вътрешността на Европейския съюз този проблем, наречен „имиграция”, прерасна в конфликт, готов да разклати доверието и целостта на съюза. Договорът за създаване на Европейската общност, доразвит в Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 г., гласи, че всички граждани на ЕС могат да пътуват в неговите рамки с валидна лична карта или паспорт, без да се изисква виза. Това беше добра новина за много от нас, но съществуваха фактори, чието предвиждане не беше възможно на онзи етап.
Кой би могъл да предположи, че по-голямата част от емигриращите, ще бъдат нискоквалифицирани и необразовани? Европейският съюз се изправя пред проблем, способен да утежни още повече вече и без това кризисната ситуация в икономическо отношение, а с течение на времето, проблемът бавно нарастваше и преди броени седмици достигна до своя апогей. Много от страните-членки срещат проблеми с непрестанно прииждащите емигранти и невъзможността да им се осигурят жилища и работни места.
Още през 2002 г. на Швеция се наложи да се пребори с над 800 българи, 90% от които роми, в резултат на което голяма част от тях бяха принудени да се върнат в България. Наскоро Франция предприе същите мерки, за да се справи с ромското „нашествие”. Европа се превърна в убежище за бежанци от различни кризисни точки на планетата, без да беше напълно готова за това.
Създалият се конфликт е напълно разбираем и участниците в него грубо могат да се разделят на два „отбора”: от едната страна на терена стои Европейската комисия, която следи за спазването на Европейското законодателство и е готова да санкционира за нарушения.
От другата страна са държавите, сблъскали се с проблемите, които могат да предизвикат големия брой емигранти и тенденцията им да бъдат неквалифицирани, а дори и нискообразовани. Много голяма част от които – роми. Само в България броят на ромите надхвърля 700 хиляди, а България не е единственият, нито най-големият "източник" на роми в Европа. Освен това, нуждата от интеграцията съвсем не се отнася само за ромите, но и за всички останали, имащи нужда от образование, квалификация и социална реализация.
Това би струвало скъпо на сегашната икономика, но е в интерес на бъдещото развитие и би донесло възвращаемост. Съществуващият вариант е далеч по-неприятен: стимулиране на безделието и липса на образование в малцинствата, разчитащи на социални помощи. Интеграцията им не е нещо, което става с едно щракване с пръсти, а е цял процес, който трябва да бъде насочен главно към младото население. Интеграцията е процес, за който трябва да бъдат подготвени и отворени всички страни-членки.
Зародишът на този проблем не нито в Европейското законодателство, нито 
в страните, които просто се опитват да запазят националните си ценности, икономика и развитие, пропъждайки онези от имигрантите, които просто не са готови да дадат на държавата каквото и да било в замяна на помощта й. Бъдеще на променено законодателство, забраняващо на определени хора свободно путъване във вътрешните граници на ЕС, не би довело до нищо добро, напротив. Това е бъдеще на конфликти и егоизъм.
От друга страна, ако страните-членки продължат да експулсират хора от различни етноси и точки на света без промяна в законодателството, санкциите и „разприте” между страните в ЕС и отвъд, ще продължат безкрайно. И така историята, напредъкът и респектът, който ЕС градеше с течение на годините, ще се сринат, правейки път за една разкъсана Европа.
Австрия и Германия планират да направят по-строги правилата за приемане на чужди работници от осем държави от Източна и Централна Европа. Великобритания смята да определи точна бройка емигранти, които ще приема годишно. От своя страна Европейската комисия има планове да затегне правилата на ЕС за приемане на бежанци и осигуряването им. Неинтеграцията на нуждаещите се от това кандидат-граждани на ЕС не е проблем, на който трябва да се гледа с лека ръка, нито решението му е просто депортиране.
Според сегашното Европейско законодателство никой няма право да спре хора, били те роми или не, да пътуват в границите на ЕС. Значи, решението е друго – ЕС да действа като общност и страните-членки заедно да преприемат мерки за интеграция, защото, ако това не се случи проблемът ще остане и ще продължи да нараства със стряскащи темпове. Тези хора трябва да намерят своето място в обществото, независимо къде. Бавно и сигурно трябва да бъдат приравнени с образованото и квалифицирани население, само така може да бъде решен проблемът. И последно: това не бива да се превръща в конфликт, разкъсващ ЕС, а да се приеме като проблем, който изисква адекватно решение и много усърдна съвместна работа.