10 години от процеса на присъединяване на България към ЕС
Аделина Марини, November 30, 2009
Много административно говорене и прекалено фокусиране върху доклади и изисквания. Така определи процеса на присъединяване на България към ЕС министърът на отбраната Николай Младенов на дискусия по повод 10-тата годишнина от началото на преговорите за присъединяване към ЕС. Николай Младенов, извън настоящото му качество, беше евродепутат, а преди това е бил и член на Конвента, натоварен със задачата да изработи Конституционния договор, провален на референдуми във Франция и Холандия и прераснал в Лисабонския договор, който влиза в сила от утре.
За френския посланик Етиен дьо Понсен пък, процесът на присъединяване е теоретичен, бюрократичен и скучен и ЕС не е успял да се справи с някои български реалности. Г-н Младенов го допълни като отправи две критики по повод присъединяването на страната ни към Евросъюза: "Трябваше да говорим малко по-политически, за да може хората да разберат какъв е смисълът от членството, да не приемат ЕС като някаква касичка". Факт е обаче, че и на днешната среща политическо говорене не липсваше и то от страна на военния министър: "На 1 януари 2007 г. политическото управление в България забрави, че страната ни вече е член на ЕС и спря да формулира ясна визия какво се случва оттук нататък. Аз очаквах тогава да чуя премиера Станишев да каже, че първия ни приоритет е България да стане член на Шенген, да влезе в Еврозоната. Това не се случи. Трябваше да минат 4 г. на новото управление, за да дойде новото правителство и бързо на наваксва. От утре и това няма да е достатъчно".
Повечето представители на дискусията също съсредоточиха голяма част от изказването си върху Лисабонския договор, вместо върху постигнатото от България за тези 10 години. Изключение беше френският посланик у нас Етиен дьо Понсен, който обикновено критикува нередностите в България. По повод годишнината той заяви, че ЕС не съжалява и за секунда дори за процеса на разширяване, включително и за членството на България. Той раздели страните-членки на ЕС на три групи: страните-основателки; онези, които са могли, но са решили да се присъединят на по-късен етап от създаването на съюза и третата група са страните, които не са имали право да членуват в него заради Желязната завеса.
Негово превъзходителство изненадващо похвали България за членството като обясни, че тези три години са успешна история, тъй като страната ни се е доказала като лоялен партньор и играе много положителна роля в съюза. Той отправи и специални поздравления към първия български еврокомисар Меглена Кунева, заради нейната енергия и работа, създали много добър имидж на България в Брюксел.
Етиен дьо Понсен не подмина и критиката. Макар и дипломатичен, той напомни, че през 2006 г. е било много трудно решението дали България да влезе в ЕС на 1 януари 2007 или не. В крайна сметка е било взето правилното решение, независимо от недостатъчната подготовка на страната. "Когато България се присъединяваше през 2007 г. ние бяхме наясно със слабостите - липса на политическа воля, корупцията и организираната престъпност. Затова и въведохме механизма за сътрудничество и проверка, което направихме за първи път". По думите на Дьо Понсен обаче, на този механизъм му липсват зъбите, тъй като освен налагането на неефективната предпазна клауза за неспазване на ангажиментите, Брюксел няма какво друго да направи.
За сметка на това, държавите, на които тепърва предстои да се присъединят вероятно ще имат нов, усъвършенстван механизъм, за да се избегнат слабостите с България и Румъния, добави още френският дипломат. Заместник посланикът на Финландия Вили Андерсон също припомни проблемите на България в областта правосъдие и вътрешен ред, но подчерта, че настоящото правителство ще изпълни обещанието си и вече се вижда, че работи в тази посока.
Извън политическото говорене и отнасянето към Лисабонския договор, изказването на министър Младенов направи силно впечатление, тъй като той постави няколко конкретни въпроса относно бъдещето на ЕС след влизането в сила на Лисабонския договор. Той постави тези въпроси в контекста на това, че от България вече не се изисква просто да навакса закъсненията по пътя към ЕС и като член на съюза. Той, разбира се, изброи част от въпросите, които са предимно в сферата на отбраната, но действително се нуждаят от отговор:
Как да участваме в новата политика по сигурност и отбрана? По какъв начин да 
тълкуваме членовете за солидарност в Лисабонския договор, не дублират ли те ангажиментите ни в НАТО? Изграждаме ли някакво ново европейско НАТО без да знаем? Ще отидем ли в един момент към изграждането на общи сили? Между Германия и Франция първо и после всички ли ще се присъединяваме или това ще стане заедно? Ще започнем ли да залагаме повече на гражданските мисии, ще имаме ли общ пазар на отбранителната индустрия, ще интегрираме ли европейските отбранителни компании?
Все въпроси, на които няма отговор. Затова и повечето от участниците в отбелязването на 10-тата годишнина от началото на преговорите на България за членство в ЕС, се обединиха около мнението, че проектът на Конституционния договор такъв, какъвто той излезе от Конвента, е много по-добър от всички негови следващи версии, включително и Лисабонския. Според участниците, причината за това "омекотяване" на Договора се дължи на силното обществено мнение в някои страни-членки, както и на липсата на смелост у някои политици.
Трябва да си признаем обаче, че голяма част от причините е в несъизмеримостта страните-членки. 20-те години преход и 7-те години преговори за членство в ЕС показаха, че България не е готова не само политически, но и като манталитет за това, което европейската политика е. Постоянната зависимост на държави като България от това какво правителство ги управлява, за да има ясен знак в каква посока ще се движи държавата, я поставя в неблагоприятната роля да е формален член, без възможности за особен принос поради липсата на авторитет.
Доказателство за това е и подредбата на новата Европейска комисия, която създаде голяма главоблъсканица на председателя на Комисията Жозе Мануел Барозу, който нямайки власт да подбере сам членовете на екипа си, трябваше да балансира между интересите на големите и стари страни-членки, между големите и нови, както и между компетентността и възможностите на всеки един кандидат.
Защото, ако България беше демонстрирала постоянство и приемственост в политиката, особено по отношение не само на членството си в ЕС, но и към конкретни европейски политики, нямаше да се налага да се прави компромис нито с ресора, нито с личността на българския еврокомисар. И, ако досега беше сравнително лесно дори на европейско ниво, тъй като съюзът отдели твърде много години във вътрешноинституционално строителство, сега вече глобалната обстановка изисква силен и единен глобален играч, какъвто ЕС може да бъде само, когато всички страни-членки са на сравнително едно ниво на политическо мислене и визия.
Много от участниците в днешната дискусия поставиха въпроса за това много или малко са 10 години. Отговор на този въпрос, от гледна точка на развитието на България, а и на самия ЕС, засега няма. Но, преходът у нас към европейско мислене ще приключи тогава, когато всички политически партии в страната включат в своите програми европейските политики и ги насочат към своите избиратели по начин, по който те да се превърнат в част от живота им. Само тогава, ЕС ще бъде единен в мисленето и силен в действията си на глобалната сцена.