euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

С наближаването на 20-ата годишнина от обсадата на Сараево не можех да спра да мисля за това как да отбележим годишнината. Какъв текст да напиша, след като най-важното на този етап, което засяга бъдещето на Босна и Херцеговина го написах по повод дебатите в Европарламента за напредъка на страната към европейско членство. Написах също и за това коя е основната пречка пред европейската интеграция на триетническата държава. Само че това са текстове, които засягат настоящето и бъдещето. Без адекватна оценка на миналото обаче, всяко бъдеще е обречено. Това е един от важните уроци на прехода в югоизточна Европа.

И докато се чудех какво точно може да се каже за Босна и Херцеговина 20 години по-късно, попаднах на статия в The Economist на колега, който няма да се присъедини към групата журналисти, които планираха да се съберат в Сараево по повод годишнината. Според него, няма какво ново да се каже и единственото, което може да излезе след това събитие ще бъде отново същите истори и кадри от Босна от "носталгичните кореспонденти, които нямат никаква идея как изглежда мястото сега. Все още размирно, е отговорът". Изпитвам подобни чувства, без да съм била кореспондент в Сараево по време на войната.

Затова и няма да напиша нищо, освен тъжното си наблюдение, че явно не само някои журналисти намираме трудности да пишем за Босна и Херцеговина 20 години след началото на войната, но очевидно и доста европейски институции не са намерили подходящите думи. Трябва да призная, че войната в Босна и Херцеговина, без да съм я видяла с очите си, ми се е забила дълбоко в съзнанието, защото, дали поради младостта ми тогава или поради незнание, но не съм си представяла, че в края на 20-и век е възможно в Европа да има война, при това съпроводена със зверски кланета, етнически прочиствания и други варварски престъпления.

Както пише Азра Нухефендич за Osservatorio Balcani e Caucaso, колега и свидетел на началото на обсадата, никой не е вярвал в началото какво предстои. "Живи и напрегнати спомени от началото на обсадата на Сараево. Приятели се превръщат във врагове, а любимите напускат града. Недоумение, докато войната започва бавно да се разгръща - след като прочетох, че преди 20 години дори и босненският генерал Йован Дивяк не е вярвал, че ще избухне война в Сараево, се чувствам по-малко идиот. Аз, както и генералът, не взех насериозно злокобните знаци, безпогрешните предупреждения. Не им вярвах, не исках да им повярвам. Дори и в деня след първото нападение над Сараево, между 5-и и 6-и април 1992, аз продължих да се съмнявам. Както и много съседи, приятели, колеги и роднини".

И тъй като наистина вярвам, че това е много срамен момент в европейската история се надявах, нямайки какво да напиша, че ще получа, както обикновено изявление поне на върховния представител на ЕС за външната политика баронеса Катрин Аштън по повод годишнината. Уви. Погледнах сайтовете на Комисията, на Съвета, на Европарламента - нищо. Вярно е, че в Западна Европа хората са във великденска ваканция, но така, както има изявления за трагедиите в Мали и Мианмар се надявах, че може да има една дума и за Босна и Херцеговина. Не и не.

Още по-тъжното е, че няма буква нито на страницата на българското Министерство на външните работи, нито на съответните министерства на новите страни-членки, за които би трябвало тази война да значи нещо. Да значи, че техният преход може и да мина мирно, но не с всички се получи така. Единствено на страницата на хърватското външно министерство намерих кратко прессъобщение по повод срещата на министър Весна Пусич в Загреб с босненския вицепремиер и министър на външните работи Златко Лагумджия. В прессъобщението се казва, че Хърватия разглежда Босна и Херцеговина като партньор, с когото споделя много интереси, най-важният от които стабилността и просперитета на региона.

За Босна и Херцеговина Хърватия е единственият съсед, който скоро ще се присъедини към ЕС, по думите на Лагумджия, според когото е важно да бъдат намерени механизми, които да подпомогнат страната да се възползва от присъединителния опит на Хърватия. Двамата министри са обсъдили още и създаването на двустранна комисия, която да работи за решаване на проблемите между двете страни, а такива безспорно има именно в резултат на войните, предизвикани от разпада на бивша Югославия.

След такава среща, проведена в навечерието на годишнината, надали има нужда от друго. Достатъчно е, че една страна от региона подава ръка на Босна и Херцеговина и я насърчава, че не е забравена, че тя има бъдеще. В този смисъл наистина трогателна е началната страница на британското външно министерство, голяма част от която е заета от снимка от Сараево и заглавие "Обсадата на Сараево: 20 години по-късно" с линк към изявление на премиера Дейвид Камерън:

"Днес се отбелязва 20-ата годишнина от началото на обсадата на Сараево и началото на войната в Босна и Херцеговина. В последвалите месеци и години образите на страданието в Сараево се запечатаха в съзнанието на света. И докато градът им се разпадаше около тях, хората на Сараево никога не се предадоха, никога не изгубиха надежда, никога не оставиха духът им да се пречупи. Две десетилетия по-късно Босна гледа към по-светло бъдеще, докато бавната и болезнена работа по възстановяването продължава. Днес е ден, в който светът си спомня Сараево, спомня си Босна и всички онези, които изгубиха живота си в този ужасен конфликт.

Ден за подновяване на нашия ангажимент да бъдем до Босна, докато завърши възстановяването, в подкрепа по пътя й към НАТО и ЕС и да си повторим, че всякакво отваряне на Дейтънското споразумение няма да бъде толерирано. Ден да подновим ангажимента си, че онези, отговорни за извършените престъпления ще бъдат осъдени, както става с много и да напомним на онези, които са извършили престъпления срещу човечеството, включително и в Сирия днес, че международното правосъдие има дълга ръка и дълга памет. Преди всичко това е ден, в който светът трябва да си спомни, че спирането на клането изисква твърди, единни и решителни действия. Спомнихме си този урок в Либия. Не бива да го забряваме и докато търсим как да прекратим убийствата от режима в Сирия".

Аз нищо не мога да напиша. Няма и смисъл. Това, което може и трябва да се каже е казано от министър-председателя на далечна Великобритания и от съседна Хърватия. Останалата част от Европа мълчи. Защо?