Тоталитаризъм? Какво е това?
Аделина Марини, August 26, 2011
Никога няма да забравя първия си осъзнат сблъсък с тоталитарния режим, в който бях родена и израснах в България. Сблъсъкът се случи, когато се наложи родителите ми да обяснят защо не можем да отидем и тримата заедно в Югославия при наши роднини, а трябва непременно да остане или баща ми, или майка ми, а именно - защото българските власти се страхуваха, че ако отидем всички, може и да не се върнем, за да дочакаме светлото бъдеще. После на връщане се сбогувах на границата с няколко броя на списание Bravo, които си бях купила в доста по-свободна Югославия заради множеството хубави цветни страници изпълнени с мои любими музиканти, плакати на месеца, лепенки. Българската тоталитарна машина по онова време се грижеше всячески завръщащите се в родината да не внасят заблуди за това, че на Запад е по-добре. За щастие съм от онова поколение, което завърши училище на свобода.
22 години по-късно обаче установявам, че ми е трудно да обясня на синовете ми какво означава тоталитаризъм. А се наложи не заради друго, а заради това, че те бяха принудени заедно с мен да следят падането на режима първо на Бен Али в Тунис, после на Мубарак в Египет, а сега и на Муамар Кадафи в Либия. Трудно ми е да им обясня просто защото те не могат да разберат как така няма да могат да пътуват в чужбина, да гледат определена телевизионна програма или да разказват политически вицове.
Те просто не могат да си представят, че е възможно хора да бъдат убивани или вкарвани в затвора само заради несъгласие с политиката на диктатора, който на всичкото отгоре управлява колкото си иска години, без да може да бъде махнат заради злоупотреби, лошо управление или нещо друго.
Затова смятам, че Европейският ден за възпоменание и почит на жертвите на тоталитарните режими е силно подценен, особено сега. Светът, особено Европейския съюз, на който България е член вече от пет години, е изключително зает с твърде многото си проблеми - дълговата криза, нестабилната глобална обстановка, събитията в най-близкото съседство на Европа - южното Средиземноморие, Близкия изток, високи цени на петрола, на хранителните продукти, надигане на застрашителна антиимигрантска вълна, зараждане на нов вид расизъм в Европа и още и още.
Това са достатъчно основателни причини, но не чак толкова, че да оправдаем доста вялото отбелязване на деня - 23 август - денят през 1939-та година, когато Хитлер и Сталин подписват пакта Рибентроп-Молотов за подялбата на Европа, довел до Втората световна война.
Хубаво съвпадение се получи тази година, че денят беше отбелязан по време на полското председателство - Полша, беше именно страната, от която започна чертаенето на разделителната линия. Полша е и страната, която водеше в бунта на източноевропейските държави срещу Съветския съюз и Желязната завеса. Полша е страната, в която се роди движението "Солидарност" и страната, която 22 години по-късно може да се похвали с напълно приключил преход.
На церемония във Варшава на 23 август полският министър на правосъдието Кшищов Квятковски заяви: "Искаме Денят за възпоменание и почит на жертвите на тоталитарните режими да бъде помнен и подходящо отбелязван. Поне това дължим на жертвите на нацизма и комунизма, както и на Холокоста - престъпление без паралел в света. [...] Запазването на паметта на жертвите на отминали трагедии е съществен елемент от общото наследство на обединена Европа".
Присъстващите министри по време на отбелязването подписаха и съвместен документ - Варшавската декларация, чиято основна цел е да посочи необходимостта от образоване на обществото, за да се избегне повторението на трагичните събития, свързани с нацизма и комунизма в бъдеще. Документът символизира взаимното разбиране и солидарността в контекста на трудния и болезнен опит, свързан с тоталитарните режими, се посочва на сайта на полското председателство.
На 2 април 2009 година Европейският парламент одобри резолюция за европейското съзнание и тоталитаризма. В България 23 август беше посочен като официален Ден за памет на престъпленията на националсоциалистическите, комунистическите и други тоталитарни режими и за почитане на жертвите им чак на 19 ноември 2009 г., а през януари тази година правителството обяви 1 февруари за Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим.
Независимо от сложния глобален контекст и даже именно заради него, 23 август е особено важен. Важен е, за да може хубаво да бъдат разбрани последиците, които освобождаването от тоталитарните режими в страните от Арабската пролет ще донесат. Важен е, за да се разбере защо едни страни от бившия съветски блок успяха да се справят с наследството си и да продължат напред, а други - не (България е сред вторите). Важен е най-вече заради това, че тоталитарните режими не са просто извършители на определен тип престъпления. Те променят психологията на народите, които управляват, техния манталитет. Правят ги латентни, несвободни дълбоко в тяхното съзнание, неактивни и безидейни. Лишават ги от най-ценното човешко качество - индивидуалността.
Това е престъпление, последиците от което траят десетилетия и не могат да бъдат преодолени с простото наливане на пари. Затова е важно този ден да бъде отбелязан подобаващо. Но този ден, както и 9 май, се е превърнал в един най-обикновен ден, който се припомня всяка година, но вече никой не помни защо.