Преходът като начин на мислене
Аделина Марини, November 8, 2009
Колкото повече наближава 20-тата годишнина от падането на Берлинската стена (9 ноември), толкова повече си мисля за 20-тата годишнина от 10-ти ноември. От години социолози и политолози в България обясняват, че преходът е свършил. За мен обаче, той изобщо не се е състоял. Защото този точно преход е начин на мислене. Това не е смяна на дограмата или на мебелите в къщи. Това е промяна в манталитета, която, уви, не е толкова лесна.
Естествено, акцентът тази година не са бившите социалистически страни като цяло. Акцентът е Германия. Не само защото там беше Берлинската стена, а защото тя беше обединена, което в глобалния контекст, 60 години след края на Втората световна война, постави много въпроси, но и много отговори.
Настоящият текст не е за Германия, но е неразривна част от него. 
Миналата седмица германският канцлер Ангела Меркел се нареди в историята като вторият канцлер на Германия, който е държал реч пред американския Конгрес. Първият е бил Конрад Аденауер. Но, г-жа Меркел, родената в Германската демократична република дъщеря на лютерански пастор, е първият германски канцлер, който беше приветстван на смесено заседание на двете камари на Конгреса.
Речта й беше проста, искрена и сякаш беше изречена от най-обикновен човек, за когото е настъпила свободата. Тя обясни на сенатори и конгресмени с прости думи какво е свободата . Това е да имаш достъп до книги, филми, да пътуваш, да можеш свободно да се изразяваш, да можеш да си купиш дори нещо толкова обикновено като джинси. Германският канцлер говори с благодарност за Съединените американски щати - земята на неограничените възможности, за които преди 20 години можехме само да мечтаем, да си представяме, да се стремим към нея.
Но, г-жа Меркел не каза само това, тя говори за глобалната ситуация 20 години по-късно: за Иран, за Близкия изток, за промените в климата, за толерантността, за Афганистан и Пакистан. Преминаването от личната изповед за свободата към политическия контекст, за мен озвачаваше ясно послание - за свобода може да се бори само този, който знае какво е да я нямаш.
Разбира се, далеч съм от мисълта да сравнявам България с Германия. Но, след тази реч ме заляха мисли - защо аз не се чувствам щастлива 20 години по-късно? Защо не мога като Ангела Меркел да споделя личните си усещания в перспективата, че са вече минало? Защо за мен моите лични усещания все още са несъстояли се, те са в бъдещето?
Единственият отговор, който засега си давам и ми е неприятно да го казвам на глас е, че ние не се преборихме за нашата свобода. Тя не е наша. Тя е чужда заслуга, от която ние можем, но дори и не се възползваме.
Ангела Меркел преди по-малко от 2 седмици спечели втори мандат като канцлер на обединена Германия. Анализаторите единодушно казват, че нейните предизборни кампании са най-скучните в света, но въпреки това хората искат точно нея. Защо? Незная отговора, но предполагам, че е защото германците се доверяват на човек, за когото знаят откъде е тръгнал и къде е стигнал.
Ние знаем ли какъв е нашият премиер Бойко Борисов? Аз лично не. Виждам, че е човек самоуверен, виждам, че е припознаван като човек от народа, казват за него, че е бил пожарникар, че дядо му е бил убит от комунистите, че има черен колан по не помня кое бойно изкуство, че е имал фирма за охрана, че е охранявал Тодор Живков, бившия цар Симеон Сакскобургготски, че .... Но аз незная неговата лична история за 10-ти ноември.
Незная личната история и на всички останали политици, на повечето писатели, журналисти, социолози, политолози. Затова не им вярвам. И мисля, че съм права да не им вярвам, защото нито един от тях не успя да убеди обществото, че свободата е нещо, за което се борим сами. Не е нещо, което ни се дава. Свободата не са парите на ЕС, за да си оправим инфраструктурата или да се преборим с корупцията. Свободата е да знаем, че имаме нужда от пътища и затова трябва да си ги построим, защото това ще подпомогне икономиката, търговията, личната свобода да пътуваш.
Свободата не е някой да започне да се бори с корупцията. Свободата е да спреш да даваш подкупи на катаджии, защото един ден някой дал подкуп може да убие детето ти на улицата или теб самия. Защото, когато даваш ти, дава и някой друг и така не свършваш по-бързо работата си, а само допринасяш за хаоса никой да не си свърши работата. Защото, когато бързаш, понеже не си преценил кога да тръгнеш за работа и се буташ на червено, тогава бързат и още десетки - същите като теб, закъснели. И тогава колите в насрещната лента са повече и пак се налага да чакаш.
И, накрая, свободата не е някой да ти каже, че си свободен. Свободата е да вярваш, че си свободен. Да знаеш, че от теб и само от теб зависи.
Затова за мен преходът не се състоя и скоро няма дори да започне. Затова и много хора, родени свободни, бягат към свободните държави - там, където могат да работят; там, където има ред; там, където знаят, че са защитени, защото няма по-велики от закона. Там, където законът наистина те защитава и знаеш, че ако ти откраднат колата крадецът няма да е поредния полицай от 4-то районно, а извършителят ще бъде намерен, ще бъде осъден и ще спиш спокойно.
Поради тези мисли, аз не чувствам 10-ти ноември като празник. Но, гледам с вълнение и лека завист приготовленията за честването на 9-ти ноември. Радвам се, че има хора в Европа, които ще се почувстват щастливи, защото вече 20 години са свободни и не са се оставили някой да ги излъже за това.