euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

През октомври 2005 г. с известна доза изненада за всички, следящи отблизо отношенията между Загреб и Брюксел, ЕС даде ход на преговорите за членство с Хърватия. До този момент всички оценки на готовността на страната да започне преговори, съответно всяко медийно отразяване на тази оценка, съдържаха фразата: "Основна пречка остава арестът и предаването на Трибунала в Хага на генерал Анте Готовина". Знаехме я наизуст, толкова често я повтаряха и докладите на Европейската комисия, и бившият главен прокурор на Международния съд за престъпленията в бивша Югославия Карла дел Понте. Но в момента, в който преговорите започнаха, никой не знаеше къде се крие ръководителят на т.нар. операция "Буря". Вървяха само редовните слухове, че мястото, където той се крие, вече е разкрито и е въпрос на време физическото му залавяне.

Слуховете се потвърдиха през декември същата година, когато по време на посещение на Карла дел Понте в Белград "гръмна" новината, че Готовина е арестуван на един от Канарските острови и възелът около изненадващото начало на преговорите беше автоматично разплетен. От няколко години Карла дел Понте e посланик на Швейцария в Аржентина; междувременно Хърватия приключи успешно всички преговорни глави; в затвора Шевенинген към Трибунала в Хага Слободан Милошевич почина преди да чуе присъдата си; малко по-късно там попаднаха издирваните от Трибунала и посочвани като една от пречките пред старта на преговорния процес със Сърбия Радован Караджич, Ратко Младич и Горан Хаджич.

Седем години след залавянето му Анте Готовина, заедно с Младен Маркач, бяха оневинени и освободени от съда в Хага. В родната си страна те бяха посрещнати като герои, в съседна Сърбия нарекоха трибунала - Съд за сърби.
Позицията ми на наблюдаващ събитията отдалече и дистанцията на времето ми дава правото (и задължението) да не заставам зад нито една от двете страни. За да бъда честна, не разбирам нито еуфорията на хърватите (все пак става дума за война и жертви), нито заклеймяването от страна на сърбите. И двете доказват само едно - разделението е още тук, макар да са минали вече 20 години от разпадането на общата им държава, а в същото време и двете страни твърдят, че се стремят към ценностите на ЕС - общност, създадена точно в името на помирението в Европа.

Може да звучи като теория на конспирацията, но арестът на Готовина месец преди старта на преговорите за присъединяване и освобождаването му половин година преди страната да стане пълноправен член на тази общност изглежда като поредната сделка. Няколко години по-късно като част от същата сделка беше арестуван бившия хърватски премиер Иво Санадер, който миналата седмица беше осъден на 10 години затвор за корупция. Посланието е ясно - спазваме препоръките и сме готовим да отстраним всички пречки по пътя към общата европейска цел. Или както юристът Марко Миланович пише в блога на Европейския журнал за международно право, "Едновременно удивително и дълбоко обезпокоително е да наблюдаваш как злорадстващите хървати и плачещите сърби могат много лесено да се окажат с разменени роли, ако само един от апелативните съдии в този процес беше променил мнението си".

Трябва да кажа, че този коментар беше един от малкото, които си позволих да прочета по случая - абсолютно целенасочено прочетох само заглавията и в хърватските, и в сръбските медии, почти успях да мина и без коментар пред постовете на много мои познати и приятели от двете страни на границата, някои от които бяха стигнали до степен, че се отричаха дори от тези "виртуални" приятелства, само защото едните бяха сърби, а другите хървати (нещо, което ако не си преживял лично, явно никога няма да разбереш как се стига до него). Случайно обаче видях, че оневиняването на Маркач и Готовина е преминало границите на бивша Югославия и в случая не става дума само за редовните коментари на големите агенции и водещите световни издания.

Случаят беше коментиран дори в Полша, където политическият анализатор проф. Клаус Бахман определя края на процеса срещу Готовина и Маркач като “катастрофа”, тъй като ако са били представени всички доказателство по него, той е щял да приключи по различен начин. Другият важен момент според него е, че през цялото време правителството, медиите, обществото налагат тезата, че войната от 1991-1995 не е определяна като престъпление, а като освободителна война. Но в същото време, бих добавила, правителството жертва “героите” си от тази война в името на това да докаже, че изпълнява едно от условията за членство в ЕС, а именно сътрудничеството с Трибунала в Хага, за да ги реабилитира след освобождаването им и върне в родината им отново като “жертви”.

Другият важен аспект от този казус е какво следва с всички останали, подведени под отговорност от съда, процесите срещу които още се водят без да има издадени присъди. Формално погледнато, Международният наказателен трибунал за бивша Югославия,е структура със срок на годност още от самото си създаване през 1993. Съветът за сигурност на ООН е поставил краен срок на Трибунала да приключи работата си до 31.12.2014 г., да се подготви за разпускане и да прехвърли отговорностите си на Международния остатъчен механизъм за криминални трибунали, който ще започне да функционира на 1 юли 2013 г. Всяко обжалване, получено след този момент, ще бъде разгледано от Международния остатъчен механизъм за криминални трибунали.

Така че целта на Трибунала е да приключи всички дела до края на 2012 г. и всички обжалвания до 2015 г., с изключение на Радован Караджич, чийто съдебен процес се очаква да приключи до края на 2014 г., както и на Ратко Младич и Горан Хаджич. Какво ще се случи, ако в рамките на следващите две години тези дела не успеят да бъдат приключени и евентуалните присъди обжалвани, никой не може да каже със сигурност, но остава въпросът какво ще стане и когато Младич и Караджич стигнат до момента да обжалват своите присъди и неминуемото "Ами ако съдът се произнесе както сега?". Всъщност темата за работата на Съда в Хага и затова успял ли е изобщо да изпълни целта, за която беше създаден, е много по-широка, но докато все още говорим за разделение, ще трябва да говорим и за това кога и как то може да бъде преодоляно.