Франция предпочете позитивния бунт пред популистката революция ... засега
Аделина Марини, April 25, 2017
Трябваше Марин льо Пен да е извънсистемния играч, който обира протестния вот срещу естаблишмънта, точно както в Холандия трябваше да е Хеерт Вилдерс. И двамата обаче са достатъчно дълго в политиката, за да разкрият липсата на съдържание в платформите си и да оставят голяма ниша за нови извънсистемни играчи. Във Франция това се оказа Еманюел Макрон, който направи позитивен бунт срещу системата, класирайки се първи на първия тур на президентските избори на 23 април с 24.01% от гласовете без да е част от политическото статукво. Веднага след него е Марин льо Пен с 21.30% от гласовете. Няколко са изводите, които можем да си направим от президентските избори във Франция: отговорът на проблемите на избирателите не е непременно лидер, партия или идеология, която руши; евроскептицизмът трудно побеждава в изначално проевропейски държави; традиционните партии в някои страни са изгубили своя raison d'être; популизмът губи налягане.
Френският двигател на ЕС е на път да се събуди
От всички електорални предизвикателства в последната година изборите във Франция и Германия са най-важните, защото самата европейска идея е създадена от тези две държави, наричани мотор на ЕС. Европейският референдум във Великобритания беше разтърсващ, но не представляваше сериозен тектоничен риск за Европейския съюз. Все пак Съюзът е роден без Великобритания и затова не е немислимо да продължи да живее без нея. Дори вече има признаци, че напускането на Великобритания се отразява оздравително и заздравително на общността. ЕС може да преживее без страни като Унгария, България, дори и без Полша. Може да преглътне политически катаклизми в страни като Холандия или другаде, но политическа революция във Франция би нарушила баланса в Съюза, а оттам би поставила на изпитание самото му съществуване.
По време на управлението на социалиста Франсоа Оланд Франция загуби значително влияние на европейската сцена. Още с идването му на власт стана ясно, че няма да се получи същата симбиоза между Берлин и Париж, както по времето на тандема Меркози, когато германската канцлерка Ангела Меркел и френския президент Никола Саркози (и двамата принадлежат на същото европейско политическо семейство - ЕНП) определяха дневния ред на Съюза, особено в тежкия период по намирането на решение на кризата в еврозоната. Двамата дори създадоха традиция да дават съвместни пресконференции след края на срещите на върха на ЕС. С Оланд в Елисейския дворец не се получи естествения приемник Мерколанд. Въпреки това обаче, в тежки за ЕС моменти г-жа Меркел и г-н Оланд успяваха да се сближат достатъчно, за да отправят важно послание, какъвто беше случаят с общото им явяване в Европейския парламент, когато двамата говориха против унищожителната сила на евроскептицизма и популизма.
Това никак не помогна на Франция да стои рамо до рамо с мощната Германия. Фрустрацията срещу нерешителността на френския президент да извърши дългоотлаганите реформи растеше с всеки изминал ден в целия ЕС, но най-вече в Берлин, където управляващите нервничеха заради прекалено високия публичен дълг на Франция, слабия растеж и постоянната необходимост да се правят отстъпки от договорените след много безсънни европейски нощи правила, каквито не се правеха за други държави. Франция е в процедурата по макроикономическите дисбаланси почти от самото начало на реформата на икономическото управление в ЕС. Нещо повече, поредна година тя е в групата с най-тежките икономически неравновесия, където компания й правят България, Хърватия, Италия, Португалия и Кипър.
Според тазгодишния доклад [на английски език] на Европейската комисия по процедурата по макроикономическите дисбаланси, Франция има нисък растеж на производителността, висок публичен дълг и слаба конкуретнност. Безработицата е започнала да спада в сравнение с пика й от 10.4% през 2015-та година на 10% през 2016-та година, но дългосрочната безработица продължава да расте, което е в контраст с общите тенденции в ЕС. Безработицата сред младите и ниско квалифицираните продължава да е висока и е достигнала 44.2% като дял от общата безработица в третото тримесечие на 2016-та година. Според зимната прогноза на ЕК, икономиката на Франция се очаква да нарасне с 1.4% тази година и с 1.7% догодина.
Бизнес-средата във Франция също не е на завидна позиция спрямо големите конкуренти. Регулаторното бреме продължава да е много високо, данъчната тежест също е сред най-високите в ЕС. Изпълнението на конкретните препоръки на ЕК от миналата година е по-скоро незадоволително. Значителен напредък е постигнат по отношение на реформата на трудовото законодателство (заслуга на Еманюел Макрон). Никакъв напредък не е направен за реформиране на системата за изплащане на обезщетения за безработица. Незначителен е напредъкът за подобряване на системата за квалификация и обучение. Донякъде са отстранени пречките в сектора на услугите и в подобряването на административните, счетоводните и фискални правила за компаниите.
Не е постигнато много и по отношение на намаляването на данъците за производство и корпоративния данък. ЕК очаква от Франция да увеличи ефективността на публичните разходи и данъците, да реформира минималната заплата и системата за обезщетения за безработица, и да подобри образователната система и бизнес-средата. Ако следващият президент на Франция е Еманюел Макрон, то той ще трябва да се справи с всички тези проблеми, за да върне Франция на полагащото й се място в ЕС. Ако е Марин льо Пен, няма да се налага Франция да се връща, защото ще тече дебат за напускането й.
Какво се предлагаше на френския политически пазар на 23 април?
След голямата криза в еврозоната настъпиха сериозни размествания на политическата сцена в много страни в ЕС. Традиционните или по-скоро умерени партии запазиха властта си в онези страни, в които беше намерено бързо решение на икономическите несгоди. В Ирландия, която премина през кратка спасителна програма, така и не успя да създаде среда за популистки и евроскептични партии; балтийските държави също успяха да се опазят от популистката епидемия, благодарение на бързо и успешно проведените реформи и то още преди кризата от 2009-та година; в Испания, въпреки че се появи крайно ляво популистко движение, на власт отново е традиционната Народна партия на премиера Марияно Рахой; в Германия Ангела Меркел продължава да се ползва със значителна подкрепа от страна на избирателите, а появата на нов силен играч в ляво (но върху традиционната политическа платформа на Социалдемократическата партия) в лицето на бившия шеф на Европарламента Мартин Шулц доведе до свиване на електоралната подкрепа за популистката и евроскептична партия Алтернатива за Германия (AfD).
В Холандия, която е умерено евроскептична, спечелиха някои традиционни партии, но други са буквално на изчезване. В страните, където нямаше смелост за реформи и икономиката все още има проблеми, популизмът успя да си пробие път до самия връх. В Италия антисистемната партия на комика Бепе Грило води в социологическите проучвания. Във Франция за тези избори се предлагаше от всичко, което може да се намери на европейския пазар - от крайно лявото до крайно дясното. Четиримата основни кандидати, които се класираха с много близки резултати един зад друг представляват всички политически течения в ЕС в момента. Националният фронт на Марин льо Пен е еквивалент на Независимата партия на Обединеното кралство (UKIP), ръководена доскоро от евродепутата Найджъл Фараж, за когото се превърна в житейска мисия да унищожи ЕС. Лексиката на Льо Пен е много близка до тази на американския президент Доналд Тръмп. В допълнение тя вече не крие близостта си и финансовата си зависимост от руския президент Владимир Путин.
Кандидатът на традиционната десница Франсоа Фион се класира на трето място в неделя с 19.9% подкрепа. Той е еквивалент на Виктор Орбан - консервативен е, има положително отношение към Русия, евроскептичен е в същата степен, както и унгарския министър-председател. Той за малко да изпадне от надпреварата, тъй като беше оплетен и в корупционни и други скандали. На целия този фон някак неловко звучеше подкрепата на ЕНП - поредната за лидер със съмнителна репутация и евроскептичен профил. С много малко след него - 19.6% - завърши четвъртият в надпреварата Жан-Люк Меленшон. Той е огледален образ на гръцката Сириза на премиера Алексис Ципрас. Нюанс, който се дължи по-скоро на стечението на 
обстоятелствата, а не на различия във възгледите, е, че г-н Меленшон е също силен евроскептик като Марин льо Пен.
Реформаторът Макрон
На целия този фон е истинска изненада представянето на Еманюел Макрон. 39-годишният либерал изгря на френската политическа сцена, след като беше лансиран от Франсоа Оланд, който ще бъде запомнен във френската, а сигурно и в европейската история с невероятно ниския си рейтинг от 4%. Макрон беше назначен за министър на икономиката в правителството на г-н Оланд, където се опита да започне някои от най-тежките и дългоотлагани реформи на пазара на труда, за които ЕК настоява от години в докладите си по Европейския семестър. След като се сблъска с политическа стена, Макрон реши да тръгне по свой собствен път. Той основа преди една година движението "Напред" и реши да се яви сам на президентските избори.
Въпреки краткия си престой в управлението, на практика той е ново лице, което обаче не се яви с нови идеи. Напротив. Програмата на Макрон съдържа добре познатите проевропейски и либерални възгледи за отворения пазар, фискалната дисциплина, задълбочаване на интеграцията в еврозоната, отвореност към мигрантите. За разлика от Марин льо Пен Еманюел Макрон заложи на положителната кампания. За втория тур той ще бъде подкрепен от повечето от останалите политически сили с единствената цел Льо Пен да не спечели.
Част от обяснението за победата на Макрон е, че вече се акумулира доста информация за популистките и евроскептичните движения след поредицата от избори в Европа и САЩ. Близо година след европейския референдум във Великобритания вече се вижда, че излизането на една много слабо интегрирана страна-членка от ЕС е изключително сложна, трудоемка и най-вече скъпа задача. Разумният избирател може и сам да си представи какво би означавало излизането на една от най-интегрираните страни-членки, която е и съавторка на европейския проект. Борещите се за напускане все още не са представили пред избирателите цената на излизането, но гледайки през Ла Манша, може да се прогнозира как би изглеждало бъдещето на Франция извън еврозоната и ЕС и то с днешните й икономически показатели.
Въпреки че получи завидна подкрепа, мнозина французи не видяха спасение в лицето на Жан-Люк Меленшон. Опитът със Сириза в Гърция дава достатъчно отговори на въпроса доколко реалистични са комунистическите идеологии от 20-ти век в днешния глобализиран и дигитализиран свят, особено когато си зависим от солидарността на останалите в клуба, в който членуваш. Що се отнася до Франсоа Фийон, рецептите му вече се прилагат в Унгария и Полша и това на този етап това не им носи нищо хубаво.
И все пак предстои втори тур
Социологическите проучвания преди първия тур и сега дават убедителна победа за Еманюел Макрон. В момента преднината му пред Марин льо Пен е 20% (+/-). Според познавачи на френската изборна история, семейство Льо Пен винаги се проваля на балотажа. Сега обаче е различно и залозите са много по-високи. Изборите във Франция, както и другаде, бяха обект на външна намеса. Част от външната политика на Русия е да се бори за дестабилизация на Европейския съюз отвътре и затова подкрепя идеологически или финансово партии, които се борят за напускане на ЕС. Марин льо Пен дори демонстративно се срещна в Кремъл с Владимир Путин малко преди изборите. Освен това, френскоезичните руски медии, собственост на Кремъл, водиха ожесточена пропагандна война срещу Еманюел Макрон.
Подкрепа за Марин льо Пен даде и американският президент Доналд Тръмп, който дори по време на изборния ден си позволяваше да пуска в Туитър послания за подкрепа. Предстои да видим дали външната намеса ще се засили и доколко нейното влияние може да промени значително сегашните нагласи. Друго неизвестно е какво отражение имаше атентатът в Париж точно преди края на кампанията, за който отговорност пое терористичната организация "Ислямска държава". Възможно е това да остане тема и за балотажа. Междувременно предстои ЕС да одобри на 29 април преговорните си позиции за напускането на Великобритания, което ще отрезви допълнително онези, които са се доверили на Льо Пен по други съображения, а не заради призивите й за напускане на ЕС.
Ако Еманюел Макрон спечели, това ще донесе само краткосрочна радост, тъй като през юни предстоят и парламентарни избори. Все още не е ясно с какъв състав на парламента ще е принуден да работи. От това много зависи успехът му.
Популистката вълна разкри колко взаимносвързани са страните-членки в ЕС, когато се провеждат избори в системно важна страна като Франция. В цяла Европа и по целия свят всички бяха вперили очи към Франция, за да видят развръзката. Изборите във Франция показаха и още нещо много важно - за първи път от 60 години насам на втори тур няма нито един кандидат от традиционните партии. В този смисъл големите европейски политически семейства трябва да си направят много сериозна диагностика, защото европейските избори (2019-та година) наближават, а те вече не са това, което бяха - бунище за политически отпадъци или изгнание за политически неудобни.
В Европарламента все повече влизат политици със сериозни политически намерения. Именно там изгря звездата на Найджъл Фараж, който без да има каквото и да е политическо влияние в родината си, успя да я докара до напускане на ЕС. Доскоро непознатият на германската политическа сцена Мартин Шулц също влезе в германската политика с билет от Европарламента и вече застрашава победата на Ангела Меркел на изборите през есента. В Хърватия управлението беше превзето от едни от най-влиятелните хърватски евродепутати. Това означава, че листите за Европарламента ще се редят много по-внимателно и с дългосрочна визия.
Европейските политически семейства трупат все повече сериозни негативи, заради толерирането на национални партии с лоша репутация или с откровено антиевропейска програма. Това не може да продължава вечно, тъй като е очевидно, че избирателите търсят решения на конкретни проблеми, докато вместо това често им се предлага да избират между фундаменти като излизане от ЕС или оставане, но със същите играчи. Така европейските политически партии се налага да подкрепят свои членки, които са част от проблема на гражданите. Популистката опасност няма да отмине, докато традиционните партии не се обновят и не се адаптират към реалностите на 21-ви век.