euinside

EN | BG

• EN | BG
• Теми
• За Нас
• Проекти
• Авторски Права

Най-очакваното неочаквано стана - Великобритания гласува да напусне ЕС и с другия крак, което хвърли в шок и ужас всички - и самите британци, и ЕС, и финансовите пазари, които набързо си спомниха финансовата криза от 2008-а. И докато още сляга прахолякът от мощното земетресение, важно е да си направим някои изводи. Най-важният от тях е, че всъщност това е много добра новина за ЕС в две посоки. Най-напред е много добра, защото британският изход ще свърши работата на проевропейските сили, които така и не успяха да намерят начин да противостоят на евроскептиците. Още в първите часове след обявяването на резултатите започнаха да се пукат балоните на онези, които пропагандираха напускане (напускачите). По-информираните знаехме от самото начало, че напускачите базират кампанията си на лъжи за ЕС и за отношенията му с Великобритания.

Още в първия ден след бризхода водещи политици от лагера на напускачите признаха публично, че не са верни твърденията за плащанията на Великобритания към ЕС, нито заплахите за британската здравна система или за това, че свободното движение на хора ще спре, ако Великобритания остане на общия европейски пазар. Не малко от хората, гласували за излизане признаха пред медиите, че не са си давали сметка за мащаба на бедствието. А става дума за наистина голямо бедствие - след обявяването на резултатите първата министърка на Шотландия Никола Стърджън върна отново на масата искането за референдум за независимост. От Северна Ирландия дойдоха гласове за обединение с република Ирландия, загубите на финансовите пазари се равняват на финансовия принос на Великобритания в ЕС. Първата картина, която заля изтрезняващия от националистичното опиянение британец беше, че вместо лошият Европейски съюз да започне да се разпада, британският съюз взе да се пропуква. 

Това е много добър урок за континента, където евроскептичните и националистични партии в ключови за ЕС страни побързаха да поискат и те изходен референдум. Дори и да се стигне до такива гласувания, евроскептиците ще са изгубили сериозно доверие, след като стана ясно, че британският референдум е резултат от лъжи, манипулация, изкривяване на факти и отказ от експертно мнение. Нещо повече, ако икономическият ефект е толкова жесток само при обявяването на резултата, без още напускането да е факт за страна, която не участва в еврозоната, нито в Шенген, има изключения от повечето водещи европейски политики, тогава лесно можем да си представим какво би станало, ако страна от еврозоната с размера и значението на Франция, например, реши да напусне. Британският референдум и реакциите на финансовите пазари и инвеститорите в страната на практика доказаха, че решението за спасяването на Гърция е било правилно. 

При спукването на балона лъсна и още един основен виновник за резултата - британските медии, които създаваха отрицателна атмосфера и отразяваха необективно европейската реалност. Ролята, която изиграха британските таблоиди би следвало да бъде обект на специално изследване, за да се установи ефекта, който имаха върху решението на избирателите и който ще имат върху журналистиката като цяло. Традиционно в еврозоната европейските теми преобладават, защото икономическата интеграция между страните-членки е много силна и европейските граждани едва ли ще подходят в избора си, водени от емоции, защото залогът ще са техните работни места, ипотеките и бизнесите им. 

ЕС на краткосрочните решения е мъртъв, да живее ЕС на дългосрочните!

Втората посока, в която британският референдум би трябвало да окаже много силно положително въздействие върху самия ЕС, е да сложи край на досегашния начин на изграждане на Съюза - краткосрочния принцип. Какво научихме от британския референдум? Гласуването беше свикано от премиера-консерватор Дейвид Камерън. Той изненада не само ЕС, но и британската публика с прословутата си европейска реч отпреди 3 години, с която обяви, че ЕС се нуждае от реформа. Първоначално идеята изглеждаше добра и навременна - след кризата в еврозоната ЕС се нуждаеше от реформа, която да го направи по-ефективен и способен да намира решения на кризи. По-късно обаче стана ясно, че единственото, което Камерън иска е да ушие ЕС по британската мярка - по тясноскроената вътрешна британска политика. Консерваторите му се усетиха силно застрашени от нарастващите симпатии за иначе маргиналната в смисъл на политическо представителство Независима партия на Обединеното кралство (UKIP), ръководена от евродепутата Найджъл Фараж. 

Първоначално целта на Камерън беше да спечели втори мандат, разигравайки евроскептичната карта. След това той изви ръцете на европейските си колеги като договори сделка, която има силно деморализиращ ефект, и влезе в ролята на проевропеец. Кутията на Пандора обаче вече беше отворена. Времето на неговия проевропеизъм беше значително по-кратко от прекараното в качеството му на евроскептик. Дейвид Камерън успя да спъне европейския проект като занимаваше със себе си останалите 27 страни-членки, всяка със своите си не по-малко, а дори в много случаи много по-важни за проекта проблеми. Така ЕС си прекара последните 3 години лавирайки между британските вътрешнополитически проблеми, нестихващата гръцка криза и ноповоявилата се бежанска криза, която нанесе най-тежкия удар на Съюза от Втората световна война насам. 

Британският пример беше последван и от други страни-членки, където лидерите също трябвше да оцеляват в тежки избори и затова често прибягваха до антиевропейската реторика. Все по-силни ставаха гласовете срещу ЕС - песен за ухото на Владимир Путин и съвсем не без неговата финансова и морална подкрепа. В първите десетилетия на съществуването си ЕС е бил проект на дългосрочната визия. Всички страни-участнички са били наясно какъв е залогът - мира на континента. Затова планираха Съюз, който да се издигне над ежедневната национална политика и да движи страните-членки в пакет към по-добро и мирно бъдеще. В последните години обаче, значително набъбнал с държави с различно ниво на икономическо развитие, с различен манталитет и все още объркани от смяната на идеологиите, Съюзът се превърна в краткосрочен проект - от избори до избори. До степен, че най-важните европейски решения започнаха да се прилагат в зависимост от това къде има избори и кога. 

Британският референдум може да сложи край на това, защото показва ясно, че краткият хоризонт подкопава Съюза и руши основите му. Не може кауза като мира и стабилността на континента да бъде топка в играта между национални политически сили. В момента Великобритания затъва в тежка политическа криза след референдума. И в двете водещи партии - Консервативната и Лейбъристката - започват процеси на разцепление и търсене на виновник. Тече и битка за лидерския пост. На Великобритания й предстои дълъг процес на политическа стабилизация. Най-напред трябва партиите да се съвземат, а след това да започне и подготовката за следващия премиер на страната, след като Дейвид Камерън се оттегли през октомври. Новият министър-председател ще има тежката задача да изведе Великобритания от Съюза.

Потенциалът на бризхода да отключи дезинтеграционни вълнения в ЕС не е за пренебрегване. Важно е обаче да се подчертае, че при бризхода говорим за страна, която е най-слабо обвързана със Съюза. Страните, които споделят общата валута са най-тясно интегрирани, но и страните извън еврозоната също имат нужда от Съюза - някои по геополитически причини, други по икономически. 

Дошло е времето Съюзът да се върне към дългосрочното си проектиране. Всички 27 страни са съгласни, че искат да останат в Общността. Това е чудесно начало. Сега остава да се договорят как да стане това. До момента визиите за бъдещето се простират само до еврозоната. Вече се работи по първата фаза на доклада на петимата председатели, публикуван точно преди година. Има разногласия по втората фаза, но не толкова по съдържанието й, колкото по календара - коя стъпка кога да бъде направена. По отношение на бъдещето на целия ЕС има разногласия. Някои го предпочитат по-хлабав, по меню (a la carte), други пък смятат, че трябва да се върви към федерализъм. 

Дискусиите ще започнат в следващите дни, когато лидерите се събират за редовната си среща на върха (28-29 юни), която ще бъде доминирана от разговор за бъдещето на Съюза. Как ще завършат тези разговори е трудно да се прогнозира. Едно е сигурно - още няколко години поред Великобритания ще абсорбира цялото внимание и енергия на Съюза. Колкото повече се протака излизането на Великобритания от Съюза, толкова по-малки са шансовете на ЕС да се възползва от ситуацията, за да се заеме сериозно с бъдещата си конструкция. В момента пазарите и политическата несигурност във Великобритания работят за ЕС. Лидерите трябва да се концентрират и да избягват задълбаване в излишни подробности. Най-голямото предизвикателство е да се реши загадката на Жан-Клод Юнкер - как да се запази ЕС, като същевременно се спечелят и следващите национални избори. 

Разбиване на митовете

Добра отправна точка за разчистване на евроскептичната мъгла е да се говори просто и ясно за ЕС, но най-вече вярно. Европейските лидери и националните политици трябва да сключат пакт да говорят честно и откровено за ЕС, без да лъжат и без да изкривяват фактите. Британският казус в този смисъл предоставя добра отправна точка. 

1. Недемократичният ЕС. Това беше един от най-често повтаряните митове по време на кампанията за европейския референдум и съм сигурна, че това мнение се споделя навсякъде из ЕС, както показват и последните социологически проучвания. Виновници за това впечатление на европейските граждани са ... европейските лидери. Докато търсеха решение на дълговата криза в еврозоната и се опитваха да открият най-добрата рецепта за прокарването на болезнени реформи, които струват тежки политически загуби на национални избори, европейските лидери вкараха в публичното пространство трудно разбираемата мантра за демократичния дефицит или демократичната легитимност. Фразата набра толкова голяма скорост, че влезе дори в доклада на петимата председатели. 

Тя е толкова празна от съдържание, колкото и е далече от реалността, защото начинът, по който ЕС взима решенията си в никакъв случай не може да бъде наречен недемократичен. За много решения може да се каже, че не са прозрачни, но не и недемократични. Всяко европейско решение минава задължително през Съвета на министрите, през Европарламента, през работни групи, включително и през националните парламенти. Дали всяка страна-членка прави националната част на този процес достояние на своите граждани е много важен въпрос, чийто отговор трябва да се даде и от стотиците журналисти, които в днешно време с лекота хвърлят вината за бризхода върху недемократичността и бюрократичността на ЕС без да е ясно дали са присъствали дори на едно обсъждане на европейско законодателство в комисията по европейски въпроси на националния парламент, да не говорим за обсъжданията в ресорните комисии в Европейския парламент. 

ЕС е от най-прозрачните организации и работи значително по-прозрачно от много национални бюрокрации и правителства. Не бива да се забравя обаче, че ЕС не е само ЕК, ЕП или някоя друга наднационална институция. Същината на Съюза са неговите членки и как те прилагат на национално ниво взетите в Брюксел решения. Отговор и на това се намира лесно като се види как след тежки и продължили до ранните часове на деня преговори в Европейския съвет национален лидер се появи пред журналистите за национален брифинг и обяви как е защитил националния интерес и как е спечелил. 

2. Законите на страните-членки се пишат и налагат от Брюксел. Това е друга много популярна тема, която успя да обладае съзнанието на неинформираните британски граждани, които повярваха в диктатурата на Брюксел. Истината е обаче коренно различна. ЕК предлага законодателство, което след това се одобрява от страните-членки по време на преговори. Понякога в тези преговори участва Европарламентът, но понякога евродепутатите имат само консултативна роля. Предложенията на ЕК преминават през работни групи, в които участват представители, избрани от страните-членки. След това се качва нивото - постигнатият в работните групи компромис отива на ниво министри. Понякога обсъжданията с публични и могат да се гледат онлайн. Там се изразяват всички национални позиции по едно или друго законодателство. 

В Европарламента пък всички обсъждания са публични - и в комисиите, и в пленарната зала. А често пред евродепутатите застават и ресорните еврокомисари, както и национални министри и дори премиери и президенти. Европейското законодателство се дели на различни видове, но най-популярните са регламент и директива. Регламентът е твърдо законодателство. Това означава, че каквото се договори после директно се прилага на национално ниво. Директивата е гъвкава. Тя представлява само рамка. Страните-членки я видоизменят, както сметнат за добре в националния законотворчески процес. Много често измененията са толкова големи, че директивата става на практика наузнаваема и това създава проблеми на европейско ниво. 

Няма европейско законодателство, което да се налага на страните-членки без тяхното знание и съгласие. Дали законотворческия процес може да се направи по-прозрачен? Разбира се. Дали може да стане по-демократичен? Да, но това зависи от страните-членки. 

3. Неизбраните лидери на Брюксел. Също много повтарян мит и също изключително неверен. Членовете на Европарламента се избират директно от гражданите на страните-членки. Членовете на ЕК (еврокомисарите) се назначават от правителствата на страните-членки. Колко демократично е това зависи от нивото на развитие на демокрацията в съответната членка. В някои (уви, редки) случаи кандидатът за еврокомисар бива изслушан от националния парламент. В повечето случаи обаче става дума за най-обикновени национални политически пазарлъци. Независимо от това, пратеникът на всяка страна-членка в Барлемон е осъществено от правителства с мандат, даден им от националните парламенти. Това са все избрани хора, на които гражданите са се доверили, че може да взимат решения от тяхно име. 

Сегашната Европейска комисия е първата, чийто председател беше избран на директни избори и след състезания с други кандидати по процедура, добила популярност като шпиценкандидати. Големите европейски политически партии номинираха свои кандидати за шеф на ЕК, който участваше в дебати с останалите. Най-демократичната процедура за избор вътре в самата партия беше при европейските зелени. 

По-надолу в йерархията на ЕК местата се попълват с конкурси, както е и в администрациите на страните-членки. В Съвета на министрите и Европейския съвет заседават избрани от парламентите или при директни избори министри и премиери (президенти). Те имат мандат да взимат решения от името на гражданите. Тоест, техните решения не може да се каже, че не са демократични. Дали след това те се отчитат в националните парламенти или пред националната публика е въпрос за националните дебати, не за европейските. В българския случай например премиерът изобщо не се отчита пред парламента за договореното в Брюксел, а още по-малко отива там с мандат каква позиция да отстоява. Но това не е проблем на Брюксел, а на София. В Холандия например в националния парламент се явяват всички министри на отчет след всяко заседание на Съвета. Европейските лидери се отчитат и пред Европарламента след всяка среща на върха. 

Любопитно е, че темата за недемократичността и неизбраните бюрократи, които взимат решения от името на гражданите, се повдига от държава, чийто "държавен глава" е неизбран монарх и чиято горна камара на парламента е заета от неизбрани лордове с пожизнен мандат. 

Митовете са много и вече има дори специално създадени сайтове за разбиването им. Важното е европейските лидери да се договорят да спрат да използват ЕС като оръжие за разчистване на политически сметки дали на национално ниво, или на европейско. Това е нещото, което рушеше Съюза в последните години, а не несъвършенствата му, които са безспорни. Те обаче са следствие от бавния процес на сближаване на държави, които в последното столетие често са били врагове в много епохални вражди. Липсата на доверие между страните-членки, съчетано с различното икономическо развитие, което създава дисбаланси в европейската икономика, както и многоезичността са сериозни проблеми на ЕС, но в никакъв случай не са нещото, което го руши. Ако Съюзът спре да бъде жертвен агнец в националната политика, може би Юнкеровата дилема ще бъде решена и тогава евроскептиците ще бъдат разоръжени. Проблемът е, че тези, които трябва да проявят воля за това, имат хоризонт от един мандат.